2 0 0 9
беше най-невероятната година досега.
кратко, точно и ясно.
ледена пързалка
мързи ме да слагам пунктуация и да оправям главните букви, скапания уърд капитализира автоматично.
***
Аз винаги загубвам равновесие.
Незнайно как – накрая вечно падам
Надолу
Долу
Толкова надолу
И толкова далече и нататък
Но тук, сега, това не е метафора.
Напротив –
Истинско е
Колкото си искаш
И е болезнено
Дори и още толкова,
Докато кънките ми някак си се спират
Почти преди
Ръба на лудостта ми
Не те обичам.
Даже – никога не съм.
И мога много смело
Даже да забравя
Защо съм тук
Или – защо пък си дошъл.
Но в нас е бяло,
Пусто –
Ледена пързалка.
И всички хора са лишени от ръце
От глас
Очи
Лица
И всички други знаци,
Че са са реални също както мен и теб.
Въртя се лудо
И светът край мен кръжи
Докато шарения, пъстър маскарад
Не се превърне в черно-бяла фотография:
Тълпи деца със кънки
Якета
И крясъци
А пък зад тях –
Ледът е толкова студен
И бял
И празен –
Че е още по-ужасно
Как най-студеното,
По-празно от леда
На тази странна фотография
Сме ние.
в безтегловност
и музиката, музиката отново ме човърка.
Едва ли още значи нещо за мен, ако изобщо някога е значел. Просто беше поредната мания, с която се занимавах толкова време, отчаяна, обсебена, решена да имам това, което съм поискала. Работата беше там, че ми беше толкова лесно да го поискам - преди по-малко от година. Наистина. [а това е една от любимите ти думи, ми се струва.]
Колко странен, странен импулс последвах тогава. А днес - всичко е някаква излишна драма и нищо повече.
Глупаво е в края на декември да повярваш, че някой ти е подхвърлил парченце пролет предварително. Осъзнах го, както си вървях към къщи, заобикаляйки през някакви изчанчени пресечки, през които дори на себе си не казвам защо минавам. Не че има нужда. Станало ми е навик да търся навсякъде и всякога - и хем знам колко е глупаво, хем все още нямам никакво желание да се накарам да спра.
Един слънчев ден, пък после - дъжд, дъжд, дъжд, дъжд и така докато всичко не замръзне накрая. Още веднъж. Зимата не дойде направо, зимата идва на пристъпи, постепенно, удар след удар, докато накрая не се примиря напълно.
Това е само метафора, нали?
Напоследък постоянно се хвърлям с главата надолу и не си оставям време дори да се надявам. Ще ми се хората да схващаха нуждата ми от бързи реакции. И от моите, и от техните. Много е важно да сме гъвкави, така беше казано, затова се старая да не се задържам на едно място; завой, завой, завой, завой - много смешна дума, нали? Не искам да се спирам, защото ако спра, може да се окаже фатално. Може да забравя защо съм тръгнала. Напоследък все по-често ме връхлита тази мисъл. Голяма съм пъзла, нали, въпреки всичко? Какво, като преодолявам страховете си? Достатъчно грешки съм направила вече от страх.
Научих се когато се страхувам от нещо, веднага да го правя, защото обикновено се страхувам именно от нещата, които е добре да направя. Страхът се превръша в моя север. Мой компас. Колко романтично. Боже, аз съм пълен идиот.
И в крайна сметка още е декември, аз завивам зад ъгъла и за пореден път си поемам дълбоко въздух; утре ме чака поредното понижение на температурите, с поредния риск, с поредния прескочен страх и с поредните въпроси. Сигурно вече нищо не значи за мен. А отговорите са друго. Те са после.
Зад следващия ъгъл.
...Пък надеждата, казвате, била равносилна на примирението.
О, по дяволите:
Аз съм една безнадеждна бунтарка.
дифузия, дисперсия, дифракция
обичам странни физични думи с "д" и смятам да ви изненадам.
защото обичам физиката. химията. и математиката. но най-вече физиката.
и философията.
а снегът навън е предизвикващ. поредният въпрос с десет въпросителни накрая. бялото поле, което смятам да изпиша. ненаучените реплики, които смятам да изиграя. спомените, които смятам да запечатам.
безброй възможности.
празното пространство, чакащо да бъде запълнено
и в мен е пълно с цветове.
на всичкото отгоре тази събота най-сетне ще си отрежа косата, късо, късо, късо и стърчащо.
в последните две седмици постигнах
една изгоряла крушка
четири спрели стенни часовника
и един ръчен
два пъти токови удари
един неработещ принтер
бива ме.
и въпреки това си постигнах своето и не мога да не съм безумно щастлива. щастлива, да, не доволна, щастлива. което със сигурност е чалнато, защото е зима, НО за бога!
имам сценарий, имам пиеса, събирам трупа, ще правим кастинг, и имам да водя един от най-най-най-важните разговори в живота си досега, защото от него зависи какво ще бъде второ действие: в живота ми, не в пиесата.
и докато за първи път в живота си учех реплики и си ги разигравах сама в кухнята, а по радиото пускаха най-тъпите комерсиални песнички, но даже те ми звучаха добре, си казах: майната му.
сега е моментът да съм щастлива.
докато предвкусвам утрешното джапане из локви и взимането на телефона ми, който най-сетне ще е готов - от сервиза със свалящия ме пич
и после препускането до училище и някои твърде преиграващи хора, чието преиграване ще се правя, че не забелязвам, защото точно сега искам да ги обичам, ии доуговарянето и организирането и многомногомного разговори и топката нерви в стомаха ми, която ме кара да подскачам непрекъснато.
точно сега
когато знам, че вървя нанякъде и знам накъде вървя
остава ми още един ход, преди светът да избухне, още един ход
а еф е равно на ка по ку едно по ку две върху ер на втора
разбира се, че си струва да опитам
винаги си струва
и обичам изброяванията - пък те никога не са градации (:
it's show time.
дисперсия, лилаво
Има моменти, в които наистина единственото, което ти се ще, е да станеш и да си тръгнеш.
Защото дължината на вълните ти е твърде къса и червена в момента
а тези хора са виолетови и далечни. И не ти се занимава.
Има адски много моменти, в които ти се ще просто да станеш и да си тръгнеш.
И не можеш.
Второ действие
включва среща, паника и телефонно обаждане.
Зад мен, затръшната, вратата става камък.
Пред мене стаята безумно се върти.
В сумрака мислите ми сякаш оживяват:
въпроси, ужас, и безбройно много “ти”.
…Не е възможно. Ти не можеш да се върнеш.
И втори път след теб светът да се взриви –
върви си, тръгвай си, недей да се обръщаш,
недей да вярваш, да опитваш, не помни!
Стоя на прага. В мен е хаос. В мен е буря.
Навярно никога без теб не съм била.
Навярно в мен си. Във гърдите ми е лудост:
Или греша, или греша, или греша.
И пак наново, пак светът се преобръща -
и в мен компасите безумно те зоват.
Но, боже господи, недей, не се завръщай!
Не ме превръщай от пустиня пак в пожар!
Зад мен, затръшната, вратата се затваря
и аз оставам само с ужаса във мен,
с една разхвърляна, неподредена стая –
и със звъна на телефона развален.
хаосохолизъм
това е, писна ми.
вече твърде дълго нещата стават толкова бавно и естествено, че се налага лично да ги влача милиметър по милиметър, за да помръднат.
писна ми.
искам си обратно хаоса, искам си обратно бурята.
имам нужда от поредната истина, пръкнала се поради физичните закони и погрешно казаните реплики.
чувствам се нецяла, когато съм подредена.
време е светът ми да се преобърне.
Антитези
Антитези
10.12.09.
Декември е; и нещо си отива.
Градът трепери нощем от тъга
и, улици извил напред, застинал,
очаква сякаш края на света.
Ала не става нищо. Въздухът трепери.
И нещо, нещо в този въздух ми горчи;
и вътре в мен светът е парещ и безреден –
и вътре в мен все още лятото гори.
Нима декември е? Защо светът не спира?
Защо във мен все още всичко се върти?
Защо във мене още нищо не умира,
и още вътре в мен, в сърцето ми смъди,
и още зная, че ме има, че съм жива;
и всички знаци “Стоп” – не могат да ме спрат?
Погрешно – нещо е погрешно в тази зима,
погрешно. Нещо е погрешно в този свят.
Навън Декември е. А вътре в мен е буря.
Навън е студ. Във мен – в очакване горя.
Греша навярно – лудост, сигурно е лудост:
Ала не искам - и не мога да се спра.
Зараждане
~
24.12.08.
Думите се смръзват във ръцете ми -
дали Декември тъй ме стяга до полуда?
И във плътта тупти животът ми - и време е,
ала е късно, неизбежно, и съм друга.
Изкачвам стълбите на своето безумие
и ме променя всяка стъпка до безбрежност:
сега съм себе си, а после - отражение,
сега съм миг, а миг след себе си съм вечност.
Под мен градът извива корени в очакване.
Какво се случи с тези улици, Декември?
Студът, студът ти е побъркал светофарите,
защото всички са панически червени.
Разкрий нощта, нощта в ръцете ти е, тръпнеща,
безумно, огнено червена и гореща -
гореща... странно. Някак всъщност е под нулата -
ала отдавна прогнозирала съм време -
За зима време, време, време за раздяла,
за среща време, време, време за различност:
И са червени, като кръв са светофарите,
и в мен кипи, кипи началото на всичко.
И моят писък ли стопява ледовете ти,
и моят дъх ли пали в този град пожари -
сега опитай - окови ме в страховете ми! -
кръвта ми срива те, а дланите ми парят.
Чии са стъпките нестихващи в площадите,
чии са думите, горящи като болка?
Аз бях, Декември - аз запалих светофарите
и нищо в мен не ще е същото отново.
всичко е физика
тази песен много сериозно бърка в сърцето ми.
"вече пишеш само за себе си"
вярно е.
И всичко е физика,
а аз наистина имам адски много проблеми, разбира се. Както всички хора, по дяволите. Вкъщи второто пришествие, в училище - ами, третото, примерно. Навън пълна лудница. И то здравословни, социални, психични и не знам какви проблеми. Навсякъде. Абсолютен ужас, и всички разчитат на мен, а в моята глава - мухи.
"Искам почивка." - казах аз
и знаех прекрасно, че а)е напълно естествено да я искам и б) всъщност изобщо не я искам. но имах нужда да кажа нещо, което беше естествено да бъде чуто.
"Определено имаш нужда" - отвърна тя, а аз си помислих Не, господи, не, нямам нужда, единственото, от което имам нужда, е той.
Не, не съм изморена от домакинска работа, нито от учене, нито от писане на сценарий до среднощ, нито от ставане в 4 сутринта всеки ден, нито от тичане по задачи из града - пеша, за да не давам пари за автобус.
Изморена съм да съм далече.
Изморена съм да се чувствам грешно.
Изморена съм да съм без теб
и да търся нощем из прахта по тротоарите
отново стъпките, които сме вървяли.
и да те търся
в табелите, по вестниците стари,
в писмата, долетели сутринта,
в звъна на телефона
в тишината
покълнала в очаквания глас.
изморена съм от напразни копнежи
изморена съм да се карам да не очаквам
изморена съм от вярване в есента
и в зимата
изморена съм, толкова съм изморена.
и не искам почивка от живота си, а искам ти да си в живота ми.
за съжаление обаче, те няма.
още по-малко пък ще имам почивка.
така че просто пия още едно кафе, правя си сандвич и пак се хващам да си върша работата - защото знам, че ще се справя, просто знам.
I always do.
На Фиф
аз се извинявам, не ти.
Господи, как мразя да мълчиш.
Когато знам, че вътре в теб се сриваш.
Когато знам, че всичко в теб горчи.
Когато знам, че нещо си отива.
За бога, колко мразя да мълчиш.
Когато пак светът се е заклещил
В пространството на миналите дни,
И във сърцето ти – до лудост ти е тежко.
Не вярвам в тишината ти – прости,
Не вярвам в тишината на небето,
Пребродила хилядата звезди,
Разделящи, разделящи ни двете.
За мене – тишината ти мълчи.
Защото между нашите любови,
Защото между нашите очи,
Защото между топлите ни длани
Се е прострял светът. И скритите вини
Са скрити през хилядата пътеки,
Реки, забрави, хора, планини –
и всичките – са толкова далече!
И тихото на твойте тишини
Не ме достига – моля те, прости ми.
През хилядите плачещи звезди,
Сълзите ти – не мога да ги видя.
Прости ми. Зная как светът боли.
Но тиха – само нощем ще те срещам,
Когато нощем, стихнали, заспим,
Дори във тишината те усещам.
Как мразя, ненавиждам да мълчиш.
Недей. Във тишината ти умирам.
Без думите ти – моите очи
Сърцето ти – не могат да го видят.
аутопсия
Във мен е дъжд. Вървя -
денят е сив,
прозрачен
през него виждам вчера
утре
и преди
И всичко някак си –
бездушно и еднакво.
И пътят някак си
е твърде без следи.
Във мен е шум.
Навън – е тихо като есен.
Във мен е гръм – навън
е тихо като в сън.
И като в сън
вървя нанякъде –
напред ли –
не знам почти.
Почти наистина не знам.
Почти не съм;
Почти не знам дори коя съм.
Почти не вярвам.
В мене всичко е копнеж
но всеки миг,
във който някой го погася,
оставам празна
и дъждът ми
става скреж,
и всяка струна
неубита тишина
превръща хаоса ми
в скука
и във ред.
Във мен е дъжд.
Не ме моли
не ме подреждай.
Във мен е шум.
Не ме убивай
с тишина.
Във мен е дъжд,
във мен е хаос.
И след тебе:
След теб, единствено след теб
във мен съм аз.
Игра на вероятности
И сигурно това – това е краят.
Навярно всичко свършва се дотук.
Аз знаех – или трябваше да зная:
Че аз и ти не сме един за друг.
Навярно тук историята спира.
И повече не търси никой бряг:
От “мен” до “теб” вселени се простират –
При нас не съществува вече “пак”.
…Навярно. И ако не беше адът,
През който двама минахме със теб,
Ако светът не беше ни предавал,
Страхът не беше двама ни превзел,
Ако без теб пак светеха звездите,
Ако без мен светът ти беше цял,
Ако ти вярвах, че си се преситил –
Че и без мен преди - нали си пак живял;
Ако след края беше си отишъл,
Не беше чакал сам навън в дъжда,
Завърнал се от пътя да ме видиш,
И хванал с мен погрешния трамвай;
Ако наистина съм грешка и съм нищо,
Ако наистина не сме един за друг –
Тогава сигурно – завършило е всичко.
Тогава сигурно се спираме дотук.
мръква се
Сутрин ми е лесно да съм жива. Кафе с литри, ентусиазъм, ала-бала. Часове наред планиране на играта. Толкова много планиране, твърде малко писане. Само преработвам. И си мисля, мисля си как точно си представям нещата.
И уж съм толкова ентусиазиана, а всъщност адски ме е страх да не се проваля.
Препрочитам и си мисля: дали? Дали така би трябвало да изглежда?
Господи, идея си нямам, но не ми пука, вярвам си. Ще се справя. "Дали сега е моментът за подобно начинание, ще имаш ли време да..." - прекъсвам въпросите още в средата. Да, ще имам време. Аз намирам време за нещата, които обичам. Какво, по дяволите, означава "дали сега е моментът" ? Естествено, че сега е моментът! Аз съм тук, жива съм, решила съм вече, измислила съм сюжета, знам какво правя, за БОГА, мога да го направя.
И изведнъж се сещам, че ако не друго, поне знам едно - всъщност най-важното е, че познавам един човек, за когото знам, че повярва, че ще се справя; познавам и много други, разбира се. Но точно този трябва да ми даде сили.
Не знам вече. Театърът ли е заради него или той е заради театъра. И всъщност къде съм аз, къде.
Но ще се справя.
И продължавам да чета статии и да планирам, и си вярвам.
А после се мръква и все едно някой ме е изключил от контакта. Както пиша, изведнъж - вуффф. И лампичката в мозъка ми изгасва. И стоя така и зяпам тъпо монитора.
После хвърлям поглед на часовника: 16.32, а навън вече се мръква.
След което всичко в мен изпада в паника. Буквално. Няма да се справя боже в какво се забърках много съм глупава пък и какъв е смисълът знам знам прекрасно че няма да----
Стига.
Господи, кога ще дойде петък!
А после се сещам за уикенда. О, не. Само не това.
И не съм учила, защото някак си не мога да се настроя за това. Свикнала съм да смятам четири след обяд за ден. А то не е. И става така, че всичко запланувано за тогава се проваля, защото щом се мръкне, все едно мозъкът ми пропада в някаква пропаст. Бам. Пада ми обхватът. Няма връзка. Токът спира. Вуффф.
Боже, май съвсем съм се хумнала. Знам от какво имам нужда и знам, че няма да го получа, поне не преди да завърша този сценарий. А как да го завърша, като проклетото нещо ми трябва, за да си повярвам наистина? Омагьосан кръг.
Фойерверките ли бяха...
Зимата просто ме убива, това е. Duh.
Все едно съм в някакво подножие и изкааачвам, изкааачвам, обаче напредвам толкова бавно, че почти не си личи. И нямам търпението да стигна догоре и да продължа по онова, по-равното, напред.
Не знам, не знам какво ми е. Но ми омръзна да се мръква.
История, която всички знаем
Момичето бе с бяла, къса рокличка.
Момчето - с цвете в лявата ръка.
Тя - с песен във сърцето си прелитаща,
той - весел и със песен на уста.
А срещата бе в четири, пред киното.
Той мъничко нарочно закъсня.
Тя беше там във три и половина
и чакаше, и чакаше сама.
Видяха се, усмихнаха се весело.
Прегърнаха се, тръгнаха със смях.
И той й подари накрая цветето,
а тя му даде своята душа.
...След август - любовта му свърши с лятото.
И тръгна си, със песен на уста:
сега за друга среща закъсняваше,
и друга там го чакаше сама.
Момичето остана със дърветата
и с падащите есенни листа:
треперещо във бялата си дреха
и с цвете. С цвете в лявата ръка.
От истинската Пепеляшка
Не беше истинско навярно, а лъжа.
Във полунощ отново бях сама и тъжна.
Отново тихо хвърлях съчки в пепелта,
ала без огъня - без огъня замръзвах.
Навярно приказките винаги грешат.
Защото тиквите - не стават на каляски;
и няма принцове, повярвали в прахта,
а пък обувката - на всички ни е тясна.
Навярно лъжат тези тайнствени жреци
и разказвачите, и старите ни майки,
които някак си - не вярвали сами -
ни увещаваха с напевен глас, повярвай.
Но аз не мога вече, господи, и аз,
нима и аз съм вече празна и студена,
нима и моето сърце е днес метал,
нима и моята душа е вече пепел?
Не мога повече да вярвам в любовта.
И във магиите на приказните феи.
...Защото пак е полунощ. И съм сама,
а в мен стрелките на часовника... са спрели.
през зимата съм чужда
Не обичам да се мръква рано. Винаги имам усещането, че е по-късно, отколкото трябва да бъде. И някак си цялото ми желание да правя каквото и да било се изпарява още към четири-пет след обяд. Мразя да се мръква рано. Имам нужда да знам, че имам време.
Не обичам да ми е студено. Мразя да ми е студено. Страшно студенокръвна съм и лятото високите температури не ме бъркат, но изобщо не понасям студа. Ръцете ми и без това винаги са ледени, през зимата никакви ръкавици не могат да не спасят. Да не говорим, че и без това мразя ръкавици.
Всъщност мразя всякакви плетени дрехи. И ужасно се изнервям от това как косата ми се наелектризира от допира с повечето плетени неща.
Мразя дебели якета, ограничават ми движенията и ме карат да се чувствам тромава и скована.
Противно ми е онова усещане сутрин, когато се събудя и знам, че трябва да изляза от топлото си легло навън, и по улиците ще е пусто, студено и още тъмно, въпреки че ще е вече седем сутринта. И всички хора ще са заспали и замръзнали, и свити в някакви огромни дебели безцветни зимни якета.
Ужасявам се от леда по улиците. Направо откачам, когато трябва да мина през заледена улица. Никога няма да проумея как може хората да обичат снега и леда.
И зимното слънце. Кара ме да се чувствам болна. Студено е, под нулата е, и пече някакво измамно слънце, което само ти свети в очите, а изобщо не те стопля. Даже и метафорично си е гадно. Няма нито истинско слънце, нито истински облаци, когато е зима.
Освен това през зимата няма гръмотевични бури. Нито истински дъждове. Нищо не е както трябва през зимата.
И преживявам зимите единствено благодарение на Коледа - с лампичките, гирляндите, дрънкулките, песничките, картичките, подаръците и всички други шарени, светещи, весели коледни неща - цялата тази светлина и топлина някак си компенсират студа и мрака на зимата; благодарение мирисът на мандарини из колхозния пазар, който по коледа е по-силен от всякога; на прегръдките, които са някак си по-хубави от иначе, когато е студено, на усмихнатите хора, които те карат да повярваш, че студът не значи нищо и въпреки него всичко е наред.
И на още, още едно нещо: на обещанието за лято. Защото това е обещанието на живота.
In the depth of winter, I finally learned that, within me, there lay an invincible summer.
Аз бях, Декември: аз запалих светофарите -
и нищо в мен не ще е същото отново.
It's show time!
гаврагаврагавраааа
;D;D;D
*истеричен смях*
Хайде да играем на една адски забавна игра.
Игра на изненади.
Игра на изпреварване.
Игра на надиграване.
Хайде - нека видим кой ще се окаже по-ненормалният накрая.
Хайде да проверим какво ще се случи, ако накараме света да полудее с нас.
Хайде да направим така: аз ще пиша сценария, а ти ще играеш с мен.
Но само ако искаш.
И ако нямаш други планове.
А аз съм сигурна, че няма да имаш... защото това е, което искаш ти, нали?
Това е, което искаме всъщност.
Хайде да играем на театър.
подарявам ти и фразата, и чувството "обичам те"
Защото винаги си тази, която ще ме изслуша и ще плаче с мен, и ще бъде с мен, дори и да не знае какво да каже.
Защото ти си тази, която чувства думите и поезията ми с всяка струна от душата си, независимо колко глупаво и неразбираемо съм писала в изчанченото си вдъхновение.
Защото ти си тази, за която се сещам всеки път, когато видя нещо красиво.
Защото първо на теб пиша мейл, когато прочета стихотворение и то ме разплаче.
Защото ти си първата, на която ми хрумва да звънна - и когато светът се преобърне, и когато съм на седмото небе, и когато просто всичко е нормално.
Защото ти си момичето, на което подарих "Завинаги".
Защото ти си моето вдъхновение.
Защото с теб мога да се смея истерично на някакви странни саркастични неща дори и небето да се е срутило отгоре ми.
Защото си единствената, която ми е казвала "Чух гласа ти по телефона и всичко беше наред."
Защото си способна да обичаш дори и след ада.
Защото си единственото същество, което ме е вдъхновявало да го нарисувам и единственото, което ме е провъзгласило за свой ангел.
Защото си рахвърляна, и защото даваш цялата си душа, когато обичаш, и защото предпочиташ цветни кламери, вместо бижута, и защото знам, че дълбоко в себе си винаги ще вярваш в любовта и в хепи енда, дори да го отричаш, и дори и да боли; и защото обичаш гривни с цветни мъниста и романтични филми, и защото слушаш сърцето си; защото вярваш в Съдбата и защото смяташ, че косата ти никога не стои като хората, и толкова често си объркана, и вечно се извиняваш, а когато ти го кажа, се извиняваш, че си се извинила - и всичко това те прави Теб, и наистина не трябва, не трябва да съжаляваш и за атом от себе си.
Защото познавам душата ти и знам. Че си цялата обичане.
Защото си моята Фиф.
ежедневие или почти
Ставам сутрин в 4. Не искам да спя. Не мога да спя. Единственият начин да не изпадна в апатия, е да си докарам сама екстремни условия.
Три часа сън. Горещ душ, огромна чаша кафе, мюсли и купчина учебници, с които да започна деня. Преди да се усетя, съм си научила, измила съм чиниите, разтребила съм, приготвила съм се и чакам Жас в двора, а тя пак се е успала.
Всяка сутрин започва с кратък отчет и извода "Светът е гъз", с бързане към спирката и накрая последната пресечка се взима бегом, защото пак закъсняваме, и хората ни гледат странно, докато търчим и си крещим "Това 148 ли е??? Май е той! Не, не е той! Не, той е! Мамка му, той е, мамка му, бързо!"
...Всяка сутрин е претъпкано и всяка сутрин се надигам на пръсти и оглеждам за желани и нежелани познати, пътуващи с нас, но така или иначе нищо не се вижда. Всяка сутрин се хиля истерично и на слизане или събарям нечия чанта, или изтървам моята, или бог знае какво.
Обикновено слизам на спирката преди Жес да е дошла. (Не е ли забавно, от нас през автобуса до спирката с Жас, от спирката до училище с Жес)
После й обяснявам на какво пак съм се хилила истерично и какви точно глупости са ми се случили в последните 24 часа.
Всеки ден се опитвам да си вярвам. Не съм убедена доколко се получава, нито какво точно се убеждавам да вярвам. Но се опитвам, наистина се опитвам.
Какво се случва?
...Така че утре просто ще подновя правенето на глупости, което прекъснах миналия петък.
Мисля, че знам.
Мисля, че не мисля.
Това е чудесно.
Та, мисълта ми беше?
Ще видим.
Duuuuuh
И всеки път, когато си помисля, че не може повече да ме вбесиш
ти успяваш!
поздравления
мисля, че си открил призванието си.
сама пред знака стоп
нямам никакви идеи за поезия, в момента се чувствам твърде живееща, за да редя рими. обаче все пак имам някаква нужда от тях и понеже не съм в състояние да ги пиша, връщам се отново и отново към старите си стихотворения. по странно стечение на обстоятелствата, нещата, които миналата година съм писала просто по някаква странна идея, усещане, сянка на някакъв спомен, предчувствие, сега отговарят едно към едно на положението ми. сякаш съм ги писала за себе си след година. стихотворението по-долу не е точно такова, сега съм доста различна и чувствам нещата по доста по-различен начин. какво, за соса, значи "не успявам да съм себе си" - живеейки, ти вече си.
ах, да, определено ще направя нещо глупаво.
...и все пак тези колебания много ми напомнят на онова време.
а преди девет месеца на този ден, долу-горе и в този час, бях на олимпиада по физика. и пак беше неделя, а аз идея си нямах в какво съм се забъркала. не че сега си я имам.
s t o p
26.11.08.
Да бягам - във това ли ми е силата
когато съм в задънената пряка
на непосилието да излъжа себе си
или в кръстовището със хиляда знака
Аз твърде често спирам там -
и като скитница,
не знам къде са се изгубили следите ми
макар че цял живот се връщам и безсилна съм
и всички мои пътни знаци са изтрити.
И светят в бяло и във черно светофарите -
а имам нужда от импулса на червеното
от спешността и безкомпромисната пламенност
да има смисъл да вървя и да съм жива
А не да бягам
И до кръв да се страхувам.
А някой казваше, че те са антоними -
страхът и другата... Със името Любов
Почти му вярвам
Ако още имах сили,
аз щях да спра да се страхувам да вървя
Или да бягам. И единствено сега
сега, в червеното на онзи показалец
със кръгла форма, който казва ми да спра
аз знам, че има смисъл в празното кръстовище
Ала страхът е нещо повече от мисъл
Така че спирам.
И сама пред знака Стоп
стоя и чакам светофарите да върнат
от цветовете си.
Аз много често спирам там,
ала така и не успявам да съм себе си.
the world turned upside down
...чувствам се много така:
..но главно така:
И си мисля за момичетата, които винаги могат да ме накарат да се хиля тъпо на нарисуван с левия ми крак заек.
За Жес, която винаги ще е навита да гоним косер из парка, за да му вземем ореха и да му се подиграваме после.
За Жас, с която винаги мога да избухвам в истеричен смях в 148, докато кондукторката ни премазва, минавайки като танк през натъпканите като в консерва хора, а разни неприятни познати се правят, че не ни виждат на няколко (изпълнени с народ) стъпки от нас.
За моята Фиф, която винаги ще ми слуша глупостите и идиотщините и ще ми казва, че съм нейния ангел, въпреки че съм се държала като най-големия боклук.
За сестра ми, която вечно ме връща в реалността, когато а) изпадна в нелепо отчаяние и б)започна да си въобразявам чудеса и която мрази да й казвам това дежурно "Сис, мисля, че сме на земята."
За Стеф, който никога няма да спре да ми повтаря, че всичко ще бъде наред, независимо дали го знам, или не, зашото знае, че така трябва; и който и след столетие ще помни как сме се хилили на най-големите тъпотии и как сме нареждали кифли-блогърки.
За Ел, която е отчаяно оптимистична и независимо колко очеизвадно зле са нещата, винаги ще заключи нещо от рода на "Е, ама то не е сигурно, че този човек с черни дрехи и пистолет, насочен към нас, иска да ни убие. Може просто днес да е хелоуийн, а ние да не знаем, и той да се будалка с нас!"
И си мисля, че въпреки че всичко е нагоре с краката
въпреки че не знам какво да правя сега
въпреки че не знам изобщо къде съм
нито защо, по дяволите, съм се навряла там
въпреки че имам да пиша протоколи по физика, а днес е 21-ви 11-ти
и въпреки че съм ужасен идиот
наистина си струва да си мен.
And you don`t know that you`ve been born
Can`t see the calm until the storm
Can`t tell your right side from your wrong
Can`t see the wave you`re riding on
Антракт
02.12.08.
Не мога да дишам от облаци.
Не мога да виждам от слънце.
А тъмно е в залата. Може би
не трябва при теб да се връщам.
А ти си единствен на сцената -
и падат над теб светлините;
аз знам наизуст всяка реплика.
Ти вечно ме гледаш в очите,
когато говориш: очите ти
изгарят зад бялата маска.
На сцената тръгвах и връщах се,
умирах - и пак се прераждах;
но вече съм зрител, не виждаш ли?
Не слагай пред зрителя маска,
когато са слепи актьорите -
те само от маски разбират.
За нас нямат смисъл декорите,
гримът и безплатният блясък,
за който сте дали душите си:
Аз вече платих своя данък!
Ръжда са сълзите в очите ви!
Измамна е вашата вяра!
Една празнота във гърдите ми
остави игралната зала
и никой билет няма силите
да върне обратно играта;
А сцената чака сълзите ми
и вечно за още ще чака...
Безмълвно поглеждам в очите ти,
горящи зад бялата маска;
без теб да умра - нямам силите...
А сцената тръпне и чака.
i am a wicked girl
Внушения, а? Глупости, а? Случайности, а?
Господи, сигурно полудявам! *изтрива десетте удивителни, които е написала след края на изречението и в знак на компромис оставя единайстата*
Развален телефон.
Възел в стомаха.
Късметче "Среща".
Спрял будилник, заради който щях да закъснея ако не беше.
Развален телефон, който се включва самичък в 4 сутринта, звънна, събуди ме, изключи се и отново отказа да се включи.
Истерия.
Много кафе.
Уроци по химия и миене на чинии в 5.30 сутринта.
Хаха.
Норматив по физическо.
Някакво безумно предчувствие, нервене, ужас, цял час по математика изключена, предадох празен лист и ще имам две на теста
...а после гласчето в главата ми каза: "Сега направи тази глупост и ще видиш, че ще стане точно каквото трябва, нищо, че няма никаква логика!" "Да, а аз съм червеношийка" - отговорих аз, но вече беше късно.
Сбъднато предчувствие. Сбъднато късметче. Сбъднато желание.
Задник.
И отделно - в какво по дяволите се забърках?
О, да, да, да, да.
Със сигурност откачам. ...но не съм само аз (: [макар че за другото аз съм виновна]
Харесва ми факта, че не схванахте за какво става въпрос, въпреки че не знам защо го написах. Имах нужда да дрънкам някъде след всичко това. А, и, да. Днес май ще пиша пак в "Мемоарите".
Свършило?
Не, миличка.
Всичко едва сега започва.
a warning sign
[аз съм влюбена в колдплей]
нещо много метафорично и с много абстрактна пунктуация този път.
...Днес небето беше цялото мръсносиво и мрачно. Цялото. Имаше само една малка дупка някъде насред облаците, през която слънцето се провираше, заобикаляше някак прахоляка и се спускаше по студените улици, пълни с хора в зимни якета. И си помислих - колко често съм виждала разни хора да сочат събиращите се на купчинки и предвещаващи дъжд облаци. Или пък малките и безобидни бели облачета насред иначе съвсем ясносиньото небе. И все съзерцават и се питат - на какво им прилича еей онзи облак там, точно над комина на розовата сграда.
А пък сега никой - абсолютно никой не спря, и не погледна към синята дупка насред черните облаци. А това беше невероятно жалко.
Защото тя имаше формата на слънце.
we need something, we need something wild
Песни, песни, песни, в главата ми е пълно с песни и ме дразни фактът, че точно двете групи, които са се вкопчили най-яко в съзнанието ми, трябва постоянно да ми напомнят нещо.
Дъ хардест парт е някак си най-съсипващата песен на света, нищо друго не ме скапва така. Което е тъпо.
Нищо изобщо не трябва да ме скапва така.
Вървях си преди половин час по улиците между катедралата и колхозния, прибирайки се вкъщи. И и си мислех, по дяволите, защо ми е студено, защо е ноември, защо лятото свърши.
...И това е доста тъпо и банално, защото всъщност почти всички си го мислят. Да де, да, освен тези, които не обичат лятото и си умират за зима.
Разбира се, тази зима ще бъде не по-малко страхотна от лятото и го знам. Пък да не говорим за вече случилите се прекрасни и уауващи неща, нали?
Но работата е там, че зимата няма нощи, прекарани на плажа. Нито следобеди на вълнолома, нито дни по полянките.
Което е лайняно.
Но ще го преживеем, right.
Като съм казала, ще бъде. Не ми пука как. Просто не ми пука. Решила съм. И няма да стане по никакъв, никакъв друг начин.
изкушавам се да ви дам още някоя. още много. по дяволите.
И утре имам много да уча. ...задрасквам това. утре имам две важни излизания и един важен разговор и много важна информация за научаване.
утре ще... уча ако имам време.
какво пък толкова, винаги мога да стана в четири сутринта в понеделник и да наваксам с ученето!
мммда. ня'а време, dudes.
свърши се днес, вече е утре (:
...така че ще видя какво мога да направя по въпроса.
it's show time
само дето нямам идея какво следва. нямам никаква идея какво следва. смятам да заложа на домино-ефекта. смятам, смятам да
не знам какво смятам.
да откача.
не знам.
наистина ме мързи да пиша главни букви.
"Не е трудно да умреш за любовта и хората умират за далеч по-незначителни неща. Опитайте се да ми посочите обаче един човек, който да е живял за нещо незначително."
фойерверки, ето от това имам нужда. и от водка.
посветено
Удавих се в любовите на други.
От думите на други оглушах.
Забравих те. От тебе се отърсих.
За името ти тайно онемях.
Изгубих те. Престанах да те чакам.
Престанах да те търся из града:
в табелите, по вестниците стари,
в писмата, долетели сутринта,
в звъна на телефона, в тишината
покълнала в очаквания глас;
престанах, аз престанах да те чакам -
качила се в случаен автобус,
самотен, безучастен и замислен,
на мястото отвътре да стоиш -
не те очаквам вече. Теб те няма.
Макар невероятно да звучи.
Макар във мене всичко да е пламък,
макар след тебе всичко да горчи:
отиде си. И няма да се върнеш.
И чужди, чужди думи ме болят -
и празно е в душата ми, и чуждо...
А в любовта ми други - други се тешат.
all this feels strange and untrue
Започнах да мразя и да обичам неща, които преди нямаха никакво значение. Нещата, които са част от историята.
физиката. фойерверките. глупавите късометражни филмчета. закъсненията. изпуснатите спирки. празните автобуси вечер. плажът и заведенията по него, в които всъщност никога не влизам. тълпите хора по центъра. трудните за схващане анимации. философията. иронията. цвета на узрялото жито. съботите. числата 11 и 21. октомври. август. юни. февруари. идеята, че нещата са прости. първите целувки. една по една - всичките улици от града. не ми остана нито една, в която да нямам спомен, от който да боли. обещанията за хубаво време. печеният пипер. миризмата на мента и на лимон. пчелите и огньовете. кибритите с чалга-диви по тях. повтарянето на една и съща песен до влудяване. усещането, че ме целуват по косата. времето - като темпорално и метеорологично понятие. собствената ми поезия, която се сбъдва след седмици и месеци и се чудя защо ми е било да пиша нещо, което ще почувствам реално след толкова време. уличните кучета. разкопаните пресечки. обърканите пътища. глупавите оправдания. репликите не-на-място. книгите и песните, и филмите, и театърът, и цитатите, и концертите, и поетите, и познатите на познатите на нечии познати. наситенозеленото, златистото и морскосиньото.
Вече отдавна не пия кафето си с мляко. Вече отдавна не съм вманиачена по обици. Нямам параноя по въпроса с пръстените. Не страдам от носталгия. Нямам сценична треска. Не си мълча, когато искам да говоря. Не ме е страх да зарежа всичко, когато така е по-добре - стига това всичко да няма връзка с теб. Не се колебая да правя глупости, стига да не са свързани с теб. Не ми е жал да изхвърлям ненужни хартии само защото някога съм ги свързвала с нещо, дори и да е с теб. Вече отдавна всичко е нагоре с краката.
И работата, работата е там, че не искам да го връщам така, както си беше. Не искам да трябва да забравям.
Само че трябва.
И единственият начин да преживея, въпреки че помня, е да полудея. [Нещата, които върша, доказват, че вече го правя.]
Но пък това е супер. Съдбата обича лудите хора, нали?
Наистина, наистина се надявам скоро отново да усетя онзи странен студен възел в стомаха си и да знам, че идва буря. Наистина.
недостатъци и недостатъчност
Проблемът когато свикнеш да слушаш сърцето си се състои в това, че не можем да очакваме от него да дрънка непрестанно. Много често то замлъква точно когато очакваме да изкрещи. И не защото няма какво да изкрещи. И не защото не иска да го изкрещи. А защото, противно на разпространения слух, сърцата ни също понякога ги е страх.
Така че ето ви един съвет - когато изведнъж установите, че не знаете какво иска да каже сърцето ви именно в решаващия момент,
позволете си да говорите от негово име.
11:11
всеки път едно и също, вече от толкова много време. и лошото е, че вече знам, че е безсмислено, не защото преди вярвах, че желанията се сбъдват, а сега не... а защото просто вече знам, че няма да се върнеш (:
и има едно внезапно, плашещо празно пространство в това осъзнаване. пуф. магията я няма.
помня онази вечер, как точно в 11.11 телефонът ми звънна и
...и това повече никога няма да се случи.
пуф.
Така става, когато принцът сложи пантофката на Пепеляшка и изведнъж осъзнае "Господи, защо ми е жена, която е изкукала дотам, че да си пада по стъклени обувки?!"
Никой не пита Пепеляшка дали е искала да носи обувките.
Тя просто е нямала други.
И после ще ми обясняват феите-кръстници, че пътят към ада не бил покрит с добри намерения...
И докато стояла сама до огнището и се взирала в играещите по стъклената повърхност отражения на пламъците, Пепеляшка решила.
Светът се свърши. Само дето... явно още не го е разбрал.
Така че защо да не му го покаже?
някак си странно е да повярваш в края.
...въпросът е: кога, кой и на кого ще се моли за втори шанс.
desperation has a new name
Знаете ли, наистина се възхищавам на хората, които умеят да получават това, което искат, и въпреки това да са щастливи.
Най-трудно е
Най-трудно е да обясниш на себе си, че всичко наистина е свършило. Винаги е така. Някой си тръгва. Някой те напуска. Някой те забравя. Някой умира.
Човешкият мозък не е пригоден да вярва в окончателните неща. Не и когато са лоши. Имаме някакво внедрено оптимистично начало, което винаги, винаги, винаги е там, и винаги ни нашепва "Още нищо не е свършило. Още всичко може да се случи. Още може нещата да се обърнат. Още може да се окаже, че това не е бил никакъв край, а напротив - че всичко едва сега е започнало. Още може... "
Винаги е така. И през цялото време си повтаряш, че това е глупаво. И знаеш, че е глупаво, и че трябва да спреш да вярваш в чудеса. Поне не в тези чудеса - светът не е сапунка, мъртвите не се оказват живи, които са се правели на умрели, и онези любови, които са ни зарязали точно когато сме обичали най-много, не се връщат с букет цветя и извинение след месец и половина.
И тогава идват Знаците. Не знаете за какво говоря? О, я стига, признайте си го. Минава седмица, минават две, и вие престорено си повтаряте, че всичко е свършило, че сте го осъзнали, че сте го преживели. Вие сте големи, силни хора, можете да минете през някаква си въшлива любовна историйка. И точно в онази сряда,когато ставаха два месеца откакто той запоследно се е обадил (не че ги броите!), докато доволно обяснявахте на онази ваша позната как се справяте чудесно с преживяването на раздялата и как не схващате защо другите хора толкова драматизират...
... от радиото в магазина тръгна онази песен.
И беше толкова ужасно.
Така внезапно външния свят даде признаци, че още помни. Че още ги има нещата, които са били. Нима е възможно тази песен още да я има, и още да звучи толкова по същия начин, и още толкова да, толкова да боли, когато думите изпълнят въздуха?
Не е възможно тази песен още да звучи така - не и ако всичко е свършило.
И не е възможно да е тръгнала случайно точно в онзи момент.
Не е. Не е възможно това да е краят.
И после - после какво, после номерът на билетчето ви в автобуса, появяващото се навсякъде име, надписът на билборда по пътя към работа, случайно подметната фраза на непознат в кафенето, цветът на нечие горнище и миризмата на нечий парфюм. Господи, това са знаци. Господи, истина е, истина е и съдбата не ви позволява да го забравите.
Колко много ви се иска да си вярвате! Колко много ви се иска да повярвате на знаците! И те са знаци, не може да не са; не може всичко това да е странната смесица между случайност и внушение - не и сега. Не и този път.
Не, нищо не е свършило.
И аз отказвам да повярвам в есента...
Преди много време Фиф ми каза, че във филмите се случват много неща преди хепи-енда. Точно в това винаги се мъчим да повярваме. Дори и несъзнателно.
И при мен най-лошото от всичко е, че винаги досега съм се оказвала права - че нищо никога не свършва наистина. Понякога минават месеци. Понякога години. Но накрая - накрая хората винаги се връщат.
Лошото?
Понякога - наистина е късно.
как кучешкото навлезе в хранителната индустрия
много малко хора ще схванат скрития смисъл в заглавието.
Светът е забавен!
Обичам бира!
Не обичам кучета! (и все пак ям в макдоналдс)
Плюс това си имам книжка на Стивън Кинг. Нъц ви.
[20:59:08] Хезиода каза: днетр Осо
[20:59:13] Хезиода каза: фак!
[20:59:22] Хезиода каза: кхъм
[20:59:24] Хезиода каза: оке, Гиг
[20:59:29] Хезиода каза: абе
[20:59:35] Хезиода каза: тая клавиатура се бъзика с мен!
С тези форумни скандали в Драфта се чувствам точно като едно време в Хекса xD
и, уиий.
The sky's the limit this month! (:
"наистина, просто нямам време"
мразя думите и мразя това, че не мога да пиша.
както и това, че не мога да говоря за нищо друго освен. чувствам се като безумна глупачка и по-лошото е, че съм такава.
(:
хубаво е, че поне песните остават след края, но какъв смисъл, когато вече ти се гади от звуци и ти се иска всички просто да млъкнат. млъкнете, млъкнете. писна ми от обобщаване и ми писна да ми казвате, че ви напомням на човек 1, човек 2, човек 3 и човек 1000. бруф.
празно празно празно
някакъв плаж и празни бутилки по него, искам да направя нещо, само че не знам какво и затова правя глупости.
така че съм безумно глупава. нямам представа какво ще правя.
понякога наистина се чудя
а съдбата днес просто се насра. да.
игра на чакане
Странно ми е.
Сигурно е заради октомври. Сигурно просто не мога да проумея, че девет пълни месеца са си отишли и в момента се мъчи да ми избяга десетият. Сигурно.
..А всъщност тази година за първи път винаги се чувствам навреме и това е странно. Нали ви казах, че ми е странно. Иска ми се обаче времето пред мен да не изглеждаше толкова малко.
Държа се самоубийствено и съм наясно с това. Вървя устремено напред, сама реших да вървя точно в тази посока и по този път, и знам, че свършват съвсем скоро, само че не искам, няма да се откажа сега. И без това е късно. И без това отдавна стигнах the point of no return.
Няма връщане назад.
А въпросът не е дали ще се удавя.
Въпросът е кога.
Дали ще бъде днес, утре, или след седмица, или след месец, след година, след...
И в момента се боря със зъби и нокти да оцелея още малко. Още минута, още час, още ден. Да не вярвам в есента. Да вярвам, че още нищо не е свършило... и че - нали така беше? - едва сега започва.
Фойерверките... искам си фойерверките.
Не искам да повярвам в есента.
надявам се, че ще успееш...
недомлъвки
I'm walking down broadway
Each foot step is a new love letter
I'm trying to make eye contact
With each and every stranger that I pass
Thinking about the city
It's living proof people need to be together
I'm thinking about how I just want to open up
And give and give and give
And it's ok for you to care
Cause I can feel you in the air
And while you wonder "how's this gonna end?"
...I only want it to begin.
първо не знаех дали е красиво или глупаво. после реших, че е глупаво. послe реших, че е красиво. после пак реших, че е глупаво. сега пак съм 50/50.
започва да ми писва?
ами просто няма да стане така, като съм казала. няма да стане. ще стане както аз искам - и по никакъв друг начин.
дъждът сякаш спря.
все едно съм в изходна позиция. по дяволите очакването!
And while you wonder "how's this gonna end?"
...I only want it to begin.
кучето сигурно е метафора
колко много песни. колко много дъжд.
песни, дъжд и недомлъвки, и наистина, ама наистина ми писна вече от всичко това.
пиша някакви пълни лайна. изобщо, усеща ли се колко съм отчаяна? чак вече и хората около мен тръгнаха да ми разправят, че изглеждам, как беше, изтормозена.
ами не точно.
по-скоро съм толкова не-наясно какво се случва зад кулисите, че ще се побъркам в опитите си да схвана
каквооо се случва, по дяволите!
бла.
колко много песни, дъжд и недомлъвки. мога да си направя казан супа от тях.
а аз си мислех, че през април нещата са били зле. през април нещата поне зависеха от мен и можех самичка да се сритам, да стана и да направя нещо по въпроса. и така и стана.
а пък сега, леле, сега купонът е пълен: аз си стоя и си агонизирам, а в това време всички други се мотаят зад завесите и... и сигурно търсят ключа, нали?
може би просто трябва да забравя какво си казал и всичко ще бъде наред. сигурно е така, просто аз съм твърде глупава, за да го схвана. и прекалено наивна и вярвам в нелепи неща.
Time is a low, don't you know...
What are we going to do?
в реално време
Вали. Банално - колкото си искаш.
Вали - небето сякаш се изля.
Но пак вали. Вали - и просто нямам сили
да си повярвам, че с дъжда и аз ще спра.
Да спра - дали? Във локвите ще плисна.
По тротоарите в реки ще потека.
В небето залезът - обесен ден - увиснал,
ще ме превърне в зимна утринна роса.
Ще прогърмя далече в облаците. Дълго,
о, колко дълго ще гърмя и ще валя.
Дано ме чуеш. Колко искам да ме чуеш -
ала навярно те опива нечий глас,
до болка чужд. Навярно песенен и нежен.
Навярно толкова неистински красив.
А аз валя навън - и сива, и далечна:
и нямам сили да повярвам, че си ти.
какво, по дяволите, си мислех.
толкова много сгреших. сгреших от самото начало.
това, което се случи, беше невероятно глупаво.
и напразно.
и безсмислено.
а вече е все тая.
въздухът вони погрешно.
това му викам подходяща песен. до всички, които ме познават лично - вижте текста, не е ли з а б а в е н.
Много странно, когато септември внезапно се окаже на края си и във въздуха просто вони на нещо погрешно. Не, нямам предвид въздуха покрай обществените тоалетни или този покрай рибната борса. Нали.
Просто вони.
Ставам сутринта в пет и знам, че нещо не е наред.
Цял ден нервнича като луда, истерясвам и знам, че нещо не е наред.
Прибирам се от училище/някъде и се занимавам с глупости и знам, че нещо не е наред.
Нещо не е наред.
И като ви казвам, значи е така. Просто знам. Като на осми, когато се мотах половин ден с книжка на Бредбъри и имах чувството, че ще се гътна от нерви и знаех, че идва поредната приливна вълна ненормалност.
Нещо не е наред.
Нещо определено не е наред.
Канена съм да прочета нещо свое на някакъв празник на поезията някъде си утре. Въобще не ми се ходи и не знам защо отивам. Не, всъщност знам - защото всеки път, когато ми предложат нещо, аз просто приемам. Без даже да се замислям. Забавен факт: миналата година по това време отказвах на всичко без дори да се замислям.
Нещо със сигурност не е наред. И имам нужда да направя нещо по въпроса. Да, за разлика от този и онзи, аз намирам време да правя разни неща по въпросите, които ме вълнуват. А, да. Вярно. Те пък тях онези въпроси не ги вълнуват.
Добре де, ако наистина е така, защо беше изобщо целия тоя лайнян... лайнян... театър?
За соса, колко съм бясна!
И нещо наистина, ама наистина не е наред.
впрочем. http://kulturni-novini.info/news.php?sid=11
и след хепиенда пепеляшка срита принца
...ама там, където най-много боли.
[27.9.2009 г. 17:00:21] Мили каза: в сърцето!
е. не точно.
Та... Теди се оказа права за обратите на Съдбата. Настъпи обрат и ето, на - аз пак си направих блог! Честито.
Вятърът, вятърът ще да е виновен.
Ако всичко наистина свърши, ако наистина това е било,
поне ще ми останат песните и миризмата на нечий парфюм из вятъра.
Ще ми остане... нищо.
