ежедневие или почти

Ставам сутрин в 4. Не искам да спя. Не мога да спя. Единственият начин да не изпадна в апатия, е да си докарам сама екстремни условия.
Три часа сън. Горещ душ, огромна чаша кафе, мюсли и купчина учебници, с които да започна деня. Преди да се усетя, съм си научила, измила съм чиниите, разтребила съм, приготвила съм се и чакам Жас в двора, а тя пак се е успала.
Всяка сутрин започва с кратък отчет и извода "Светът е гъз", с бързане към спирката и накрая последната пресечка се взима бегом, защото пак закъсняваме, и хората ни гледат странно, докато търчим и си крещим "Това 148 ли е??? Май е той! Не, не е той! Не, той е! Мамка му, той е, мамка му, бързо!"
...Всяка сутрин е претъпкано и всяка сутрин се надигам на пръсти и оглеждам за желани и нежелани познати, пътуващи с нас, но така или иначе нищо не се вижда. Всяка сутрин се хиля истерично и на слизане или събарям нечия чанта, или изтървам моята, или бог знае какво.
Обикновено слизам на спирката преди Жес да е дошла. (Не е ли забавно, от нас през автобуса до спирката с Жас, от спирката до училище с Жес)
После й обяснявам на какво пак съм се хилила истерично и какви точно глупости са ми се случили в последните 24 часа.

Всеки ден се опитвам да си вярвам. Не съм убедена доколко се получава, нито какво точно се убеждавам да вярвам. Но се опитвам, наистина се опитвам.

Какво се случва?

...Така че утре просто ще подновя правенето на глупости, което прекъснах миналия петък.
Мисля, че знам.
Мисля, че не мисля.
Това е чудесно.

Та, мисълта ми беше?
Ще видим.