all this feels strange and untrue

Започнах да мразя и да обичам неща, които преди нямаха никакво значение. Нещата, които са част от историята.
физиката. фойерверките. глупавите късометражни филмчета. закъсненията. изпуснатите спирки. празните автобуси вечер. плажът и заведенията по него, в които всъщност никога не влизам. тълпите хора по центъра. трудните за схващане анимации. философията. иронията. цвета на узрялото жито. съботите. числата 11 и 21. октомври. август. юни. февруари. идеята, че нещата са прости. първите целувки. една по една - всичките улици от града. не ми остана нито една, в която да нямам спомен, от който да боли. обещанията за хубаво време. печеният пипер. миризмата на мента и на лимон. пчелите и огньовете. кибритите с чалга-диви по тях. повтарянето на една и съща песен до влудяване. усещането, че ме целуват по косата. времето - като темпорално и метеорологично понятие. собствената ми поезия, която се сбъдва след седмици и месеци и се чудя защо ми е било да пиша нещо, което ще почувствам реално след толкова време. уличните кучета. разкопаните пресечки. обърканите пътища. глупавите оправдания. репликите не-на-място. книгите и песните, и филмите, и театърът, и цитатите, и концертите, и поетите, и познатите на познатите на нечии познати. наситенозеленото, златистото и морскосиньото.

Вече отдавна не пия кафето си с мляко. Вече отдавна не съм вманиачена по обици. Нямам параноя по въпроса с пръстените. Не страдам от носталгия. Нямам сценична треска. Не си мълча, когато искам да говоря. Не ме е страх да зарежа всичко, когато така е по-добре - стига това всичко да няма връзка с теб. Не се колебая да правя глупости, стига да не са свързани с теб. Не ми е жал да изхвърлям ненужни хартии само защото някога съм ги свързвала с нещо, дори и да е с теб. Вече отдавна всичко е нагоре с краката.

И работата, работата е там, че не искам да го връщам така, както си беше. Не искам да трябва да забравям.



Само че трябва.
И единственият начин да преживея, въпреки че помня, е да полудея. [Нещата, които върша, доказват, че вече го правя.]
Но пък това е супер. Съдбата обича лудите хора, нали?

Наистина, наистина се надявам скоро отново да усетя онзи странен студен възел в стомаха си и да знам, че идва буря. Наистина.