равносметка

2 0 0 9

беше най-невероятната година досега.

кратко, точно и ясно.

ледена пързалка

мързи ме да слагам пунктуация и да оправям главните букви, скапания уърд капитализира автоматично.

***

Аз винаги загубвам равновесие.
Незнайно как – накрая вечно падам
Надолу
Долу
Толкова надолу
И толкова далече и нататък
Но тук, сега, това не е метафора.
Напротив –
Истинско е
Колкото си искаш
И е болезнено
Дори и още толкова,
Докато кънките ми някак си се спират
Почти преди
Ръба на лудостта ми
Не те обичам.
Даже – никога не съм.
И мога много смело
Даже да забравя
Защо съм тук
Или – защо пък си дошъл.
Но в нас е бяло,
Пусто –
Ледена пързалка.
И всички хора са лишени от ръце
От глас
Очи
Лица
И всички други знаци,
Че са са реални също както мен и теб.
Въртя се лудо
И светът край мен кръжи
Докато шарения, пъстър маскарад
Не се превърне в черно-бяла фотография:
Тълпи деца със кънки
Якета
И крясъци
А пък зад тях –
Ледът е толкова студен
И бял
И празен –
Че е още по-ужасно
Как най-студеното,
По-празно от леда
На тази странна фотография
Сме ние.

в безтегловност

и музиката, музиката отново ме човърка.




Едва ли още значи нещо за мен, ако изобщо някога е значел. Просто беше поредната мания, с която се занимавах толкова време, отчаяна, обсебена, решена да имам това, което съм поискала. Работата беше там, че ми беше толкова лесно да го поискам - преди по-малко от година. Наистина. [а това е една от любимите ти думи, ми се струва.]
Колко странен, странен импулс последвах тогава. А днес - всичко е някаква излишна драма и нищо повече.

Глупаво е в края на декември да повярваш, че някой ти е подхвърлил парченце пролет предварително. Осъзнах го, както си вървях към къщи, заобикаляйки през някакви изчанчени пресечки, през които дори на себе си не казвам защо минавам. Не че има нужда. Станало ми е навик да търся навсякъде и всякога - и хем знам колко е глупаво, хем все още нямам никакво желание да се накарам да спра.
Един слънчев ден, пък после - дъжд, дъжд, дъжд, дъжд и така докато всичко не замръзне накрая. Още веднъж. Зимата не дойде направо, зимата идва на пристъпи, постепенно, удар след удар, докато накрая не се примиря напълно.
Това е само метафора, нали?
Напоследък постоянно се хвърлям с главата надолу и не си оставям време дори да се надявам. Ще ми се хората да схващаха нуждата ми от бързи реакции. И от моите, и от техните. Много е важно да сме гъвкави, така беше казано, затова се старая да не се задържам на едно място; завой, завой, завой, завой - много смешна дума, нали? Не искам да се спирам, защото ако спра, може да се окаже фатално. Може да забравя защо съм тръгнала. Напоследък все по-често ме връхлита тази мисъл. Голяма съм пъзла, нали, въпреки всичко? Какво, като преодолявам страховете си? Достатъчно грешки съм направила вече от страх.
Научих се когато се страхувам от нещо, веднага да го правя, защото обикновено се страхувам именно от нещата, които е добре да направя. Страхът се превръша в моя север. Мой компас. Колко романтично. Боже, аз съм пълен идиот.

И в крайна сметка още е декември, аз завивам зад ъгъла и за пореден път си поемам дълбоко въздух; утре ме чака поредното понижение на температурите, с поредния риск, с поредния прескочен страх и с поредните въпроси. Сигурно вече нищо не значи за мен. А отговорите са друго. Те са после.
Зад следващия ъгъл.
...Пък надеждата, казвате, била равносилна на примирението.
О, по дяволите:
Аз съм една безнадеждна бунтарка.

дифузия, дисперсия, дифракция

обичам странни физични думи с "д" и смятам да ви изненадам.

защото обичам физиката. химията. и математиката. но най-вече физиката.
и философията.
а снегът навън е предизвикващ. поредният въпрос с десет въпросителни накрая. бялото поле, което смятам да изпиша. ненаучените реплики, които смятам да изиграя. спомените, които смятам да запечатам.
безброй възможности.
празното пространство, чакащо да бъде запълнено
и в мен е пълно с цветове.
на всичкото отгоре тази събота най-сетне ще си отрежа косата, късо, късо, късо и стърчащо.

в последните две седмици постигнах

два счупени телефона
една изгоряла крушка
четири спрели стенни часовника
и един ръчен
два пъти токови удари
един неработещ принтер


бива ме.
и въпреки това си постигнах своето и не мога да не съм безумно щастлива. щастлива, да, не доволна, щастлива. което със сигурност е чалнато, защото е зима, НО за бога!

имам сценарий, имам пиеса, събирам трупа, ще правим кастинг, и имам да водя един от най-най-най-важните разговори в живота си досега, защото от него зависи какво ще бъде второ действие: в живота ми, не в пиесата.
и докато за първи път в живота си учех реплики и си ги разигравах сама в кухнята, а по радиото пускаха най-тъпите комерсиални песнички, но даже те ми звучаха добре, си казах: майната му.
сега е моментът да съм щастлива.
докато предвкусвам утрешното джапане из локви и взимането на телефона ми, който най-сетне ще е готов - от сервиза със свалящия ме пич
и после препускането до училище и някои твърде преиграващи хора, чието преиграване ще се правя, че не забелязвам, защото точно сега искам да ги обичам, ии доуговарянето и организирането и многомногомного разговори и топката нерви в стомаха ми, която ме кара да подскачам непрекъснато.
точно сега
когато знам, че вървя нанякъде и знам накъде вървя
остава ми още един ход, преди светът да избухне, още един ход
а еф е равно на ка по ку едно по ку две върху ер на втора
разбира се, че си струва да опитам
винаги си струва
и обичам изброяванията - пък те никога не са градации (:

it's show time.

дисперсия, лилаво

Има моменти, в които наистина единственото, което ти се ще, е да станеш и да си тръгнеш.
Защото дължината на вълните ти е твърде къса и червена в момента
а тези хора са виолетови и далечни. И не ти се занимава.
Има адски много моменти, в които ти се ще просто да станеш и да си тръгнеш.
И не можеш.

Второ действие

включва среща, паника и телефонно обаждане.

Зад мен, затръшната, вратата става камък.
Пред мене стаята безумно се върти.
В сумрака мислите ми сякаш оживяват:
въпроси, ужас, и безбройно много “ти”.
…Не е възможно. Ти не можеш да се върнеш.
И втори път след теб светът да се взриви –
върви си, тръгвай си, недей да се обръщаш,
недей да вярваш, да опитваш, не помни!
Стоя на прага. В мен е хаос. В мен е буря.
Навярно никога без теб не съм била.
Навярно в мен си. Във гърдите ми е лудост:
Или греша, или греша, или греша.
И пак наново, пак светът се преобръща -
и в мен компасите безумно те зоват.
Но, боже господи, недей, не се завръщай!
Не ме превръщай от пустиня пак в пожар!

Зад мен, затръшната, вратата се затваря
и аз оставам само с ужаса във мен,
с една разхвърляна, неподредена стая –
и със звъна на телефона развален.

хаосохолизъм

това е, писна ми.
вече твърде дълго нещата стават толкова бавно и естествено, че се налага лично да ги влача милиметър по милиметър, за да помръднат.
писна ми.
искам си обратно хаоса, искам си обратно бурята.
имам нужда от поредната истина, пръкнала се поради физичните закони и погрешно казаните реплики.
чувствам се нецяла, когато съм подредена.
време е светът ми да се преобърне.

Антитези

Антитези

10.12.09.


Декември е; и нещо си отива.
Градът трепери нощем от тъга
и, улици извил напред, застинал,
очаква сякаш края на света.
Ала не става нищо. Въздухът трепери.
И нещо, нещо в този въздух ми горчи;
и вътре в мен светът е парещ и безреден –
и вътре в мен все още лятото гори.
Нима декември е? Защо светът не спира?
Защо във мен все още всичко се върти?
Защо във мене още нищо не умира,
и още вътре в мен, в сърцето ми смъди,
и още зная, че ме има, че съм жива;
и всички знаци “Стоп” – не могат да ме спрат?
Погрешно – нещо е погрешно в тази зима,
погрешно. Нещо е погрешно в този свят.

Навън Декември е. А вътре в мен е буря.
Навън е студ. Във мен – в очакване горя.
Греша навярно – лудост, сигурно е лудост:
Ала не искам - и не мога да се спра.


Зараждане

~

24.12.08.


Думите се смръзват във ръцете ми -
дали Декември тъй ме стяга до полуда?
И във плътта тупти животът ми - и време е,
ала е късно, неизбежно, и съм друга.
Изкачвам стълбите на своето безумие
и ме променя всяка стъпка до безбрежност:
сега съм себе си, а после - отражение,
сега съм миг, а миг след себе си съм вечност.
Под мен градът извива корени в очакване.
Какво се случи с тези улици, Декември?
Студът, студът ти е побъркал светофарите,
защото всички са панически червени.
Разкрий нощта, нощта в ръцете ти е, тръпнеща,
безумно, огнено червена и гореща -
гореща... странно. Някак всъщност е под нулата -
ала отдавна прогнозирала съм време -
За зима време, време, време за раздяла,
за среща време, време, време за различност:
И са червени, като кръв са светофарите,
и в мен кипи, кипи началото на всичко.
И моят писък ли стопява ледовете ти,
и моят дъх ли пали в този град пожари -
сега опитай - окови ме в страховете ми! -
кръвта ми срива те, а дланите ми парят.
Чии са стъпките нестихващи в площадите,
чии са думите, горящи като болка?
Аз бях, Декември - аз запалих светофарите
и нищо в мен не ще е същото отново.

всичко е физика

тази песен много сериозно бърка в сърцето ми.



"вече пишеш само за себе си"

вярно е.

И всичко е физика,

а аз наистина имам адски много проблеми, разбира се. Както всички хора, по дяволите. Вкъщи второто пришествие, в училище - ами, третото, примерно. Навън пълна лудница. И то здравословни, социални, психични и не знам какви проблеми. Навсякъде. Абсолютен ужас, и всички разчитат на мен, а в моята глава - мухи.
"Искам почивка." - казах аз
и знаех прекрасно, че а)е напълно естествено да я искам и б) всъщност изобщо не я искам. но имах нужда да кажа нещо, което беше естествено да бъде чуто.
"Определено имаш нужда" - отвърна тя, а аз си помислих Не, господи, не, нямам нужда, единственото, от което имам нужда, е той.
Не, не съм изморена от домакинска работа, нито от учене, нито от писане на сценарий до среднощ, нито от ставане в 4 сутринта всеки ден, нито от тичане по задачи из града - пеша, за да не давам пари за автобус.
Изморена съм да съм далече.
Изморена съм да се чувствам грешно.
Изморена съм да съм без теб

и да търся нощем из прахта по тротоарите
отново стъпките, които сме вървяли.

и да те търся

в табелите, по вестниците стари,
в писмата, долетели сутринта,
в звъна на телефона
в тишината
покълнала в очаквания глас.

изморена съм от напразни копнежи
изморена съм да се карам да не очаквам
изморена съм от вярване в есента
и в зимата
изморена съм, толкова съм изморена.
и не искам почивка от живота си, а искам ти да си в живота ми.

за съжаление обаче, те няма.
още по-малко пък ще имам почивка.

така че просто пия още едно кафе, правя си сандвич и пак се хващам да си върша работата - защото знам, че ще се справя, просто знам.
I always do.

На Фиф

аз се извинявам, не ти.

Господи, как мразя да мълчиш.
Когато знам, че вътре в теб се сриваш.
Когато знам, че всичко в теб горчи.
Когато знам, че нещо си отива.
За бога, колко мразя да мълчиш.
Когато пак светът се е заклещил
В пространството на миналите дни,
И във сърцето ти – до лудост ти е тежко.
Не вярвам в тишината ти – прости,
Не вярвам в тишината на небето,
Пребродила хилядата звезди,
Разделящи, разделящи ни двете.
За мене – тишината ти мълчи.
Защото между нашите любови,
Защото между нашите очи,
Защото между топлите ни длани
Се е прострял светът. И скритите вини
Са скрити през хилядата пътеки,
Реки, забрави, хора, планини –
и всичките – са толкова далече!
И тихото на твойте тишини
Не ме достига – моля те, прости ми.
През хилядите плачещи звезди,
Сълзите ти – не мога да ги видя.
Прости ми. Зная как светът боли.
Но тиха – само нощем ще те срещам,
Когато нощем, стихнали, заспим,
Дори във тишината те усещам.

Как мразя, ненавиждам да мълчиш.
Недей. Във тишината ти умирам.
Без думите ти – моите очи
Сърцето ти – не могат да го видят.

аутопсия

Във мен е дъжд. Вървя -
денят е сив,
прозрачен
през него виждам вчера
утре
и преди
И всичко някак си –
бездушно и еднакво.
И пътят някак си
е твърде без следи.
Във мен е шум.
Навън – е тихо като есен.
Във мен е гръм – навън
е тихо като в сън.
И като в сън
вървя нанякъде –
напред ли –
не знам почти.
Почти наистина не знам.
Почти не съм;
Почти не знам дори коя съм.
Почти не вярвам.
В мене всичко е копнеж
но всеки миг,
във който някой го погася,
оставам празна
и дъждът ми
става скреж,
и всяка струна
неубита тишина
превръща хаоса ми
в скука
и във ред.

Във мен е дъжд.
Не ме моли
не ме подреждай.

Във мен е шум.
Не ме убивай
с тишина.

Във мен е дъжд,
във мен е хаос.
И след тебе:
След теб, единствено след теб
във мен съм аз.

Игра на вероятности

И сигурно това – това е краят.
Навярно всичко свършва се дотук.
Аз знаех – или трябваше да зная:
Че аз и ти не сме един за друг.
Навярно тук историята спира.
И повече не търси никой бряг:
От “мен” до “теб” вселени се простират –
При нас не съществува вече “пак”.
…Навярно. И ако не беше адът,
През който двама минахме със теб,
Ако светът не беше ни предавал,
Страхът не беше двама ни превзел,
Ако без теб пак светеха звездите,
Ако без мен светът ти беше цял,
Ако ти вярвах, че си се преситил –
Че и без мен преди - нали си пак живял;
Ако след края беше си отишъл,
Не беше чакал сам навън в дъжда,
Завърнал се от пътя да ме видиш,
И хванал с мен погрешния трамвай;
Ако наистина съм грешка и съм нищо,
Ако наистина не сме един за друг –
Тогава сигурно – завършило е всичко.
Тогава сигурно се спираме дотук.

мръква се

Сутрин ми е лесно да съм жива. Кафе с литри, ентусиазъм, ала-бала. Часове наред планиране на играта. Толкова много планиране, твърде малко писане. Само преработвам. И си мисля, мисля си как точно си представям нещата.
И уж съм толкова ентусиазиана, а всъщност адски ме е страх да не се проваля.
Препрочитам и си мисля: дали? Дали така би трябвало да изглежда?
Господи, идея си нямам, но не ми пука, вярвам си. Ще се справя. "Дали сега е моментът за подобно начинание, ще имаш ли време да..." - прекъсвам въпросите още в средата. Да, ще имам време. Аз намирам време за нещата, които обичам. Какво, по дяволите, означава "дали сега е моментът" ? Естествено, че сега е моментът! Аз съм тук, жива съм, решила съм вече, измислила съм сюжета, знам какво правя, за БОГА, мога да го направя.
И изведнъж се сещам, че ако не друго, поне знам едно - всъщност най-важното е, че познавам един човек, за когото знам, че повярва, че ще се справя; познавам и много други, разбира се. Но точно този трябва да ми даде сили.
Не знам вече. Театърът ли е заради него или той е заради театъра. И всъщност къде съм аз, къде.
Но ще се справя.
И продължавам да чета статии и да планирам, и си вярвам.

А после се мръква и все едно някой ме е изключил от контакта. Както пиша, изведнъж - вуффф. И лампичката в мозъка ми изгасва. И стоя така и зяпам тъпо монитора.
После хвърлям поглед на часовника: 16.32, а навън вече се мръква.
След което всичко в мен изпада в паника. Буквално. Няма да се справя боже в какво се забърках много съм глупава пък и какъв е смисълът знам знам прекрасно че няма да----
Стига.
Господи, кога ще дойде петък!
А после се сещам за уикенда. О, не. Само не това.
И не съм учила, защото някак си не мога да се настроя за това. Свикнала съм да смятам четири след обяд за ден. А то не е. И става така, че всичко запланувано за тогава се проваля, защото щом се мръкне, все едно мозъкът ми пропада в някаква пропаст. Бам. Пада ми обхватът. Няма връзка. Токът спира. Вуффф.

Боже, май съвсем съм се хумнала. Знам от какво имам нужда и знам, че няма да го получа, поне не преди да завърша този сценарий. А как да го завърша, като проклетото нещо ми трябва, за да си повярвам наистина? Омагьосан кръг.
Фойерверките ли бяха...
Зимата просто ме убива, това е. Duh.
Все едно съм в някакво подножие и изкааачвам, изкааачвам, обаче напредвам толкова бавно, че почти не си личи. И нямам търпението да стигна догоре и да продължа по онова, по-равното, напред.

Не знам, не знам какво ми е. Но ми омръзна да се мръква.

История, която всички знаем

Момичето бе с бяла, къса рокличка.
Момчето - с цвете в лявата ръка.
Тя - с песен във сърцето си прелитаща,
той - весел и със песен на уста.

А срещата бе в четири, пред киното.
Той мъничко нарочно закъсня.
Тя беше там във три и половина
и чакаше, и чакаше сама.

Видяха се, усмихнаха се весело.
Прегърнаха се, тръгнаха със смях.
И той й подари накрая цветето,
а тя му даде своята душа.

...След август - любовта му свърши с лятото.
И тръгна си, със песен на уста:
сега за друга среща закъсняваше,
и друга там го чакаше сама.

Момичето остана със дърветата
и с падащите есенни листа:
треперещо във бялата си дреха
и с цвете. С цвете в лявата ръка.