Най-трудно е

Най-трудно е да обясниш на себе си, че всичко наистина е свършило. Винаги е така. Някой си тръгва. Някой те напуска. Някой те забравя. Някой умира.
Човешкият мозък не е пригоден да вярва в окончателните неща. Не и когато са лоши. Имаме някакво внедрено оптимистично начало, което винаги, винаги, винаги е там, и винаги ни нашепва "Още нищо не е свършило. Още всичко може да се случи. Още може нещата да се обърнат. Още може да се окаже, че това не е бил никакъв край, а напротив - че всичко едва сега е започнало. Още може... "
Винаги е така. И през цялото време си повтаряш, че това е глупаво. И знаеш, че е глупаво, и че трябва да спреш да вярваш в чудеса. Поне не в тези чудеса - светът не е сапунка, мъртвите не се оказват живи, които са се правели на умрели, и онези любови, които са ни зарязали точно когато сме обичали най-много, не се връщат с букет цветя и извинение след месец и половина.
И тогава идват Знаците. Не знаете за какво говоря? О, я стига, признайте си го. Минава седмица, минават две, и вие престорено си повтаряте, че всичко е свършило, че сте го осъзнали, че сте го преживели. Вие сте големи, силни хора, можете да минете през някаква си въшлива любовна историйка. И точно в онази сряда,когато ставаха два месеца откакто той запоследно се е обадил (не че ги броите!), докато доволно обяснявахте на онази ваша позната как се справяте чудесно с преживяването на раздялата и как не схващате защо другите хора толкова драматизират...
... от радиото в магазина тръгна онази песен.
И беше толкова ужасно.
Така внезапно външния свят даде признаци, че още помни. Че още ги има нещата, които са били. Нима е възможно тази песен още да я има, и още да звучи толкова по същия начин, и още толкова да, толкова да боли, когато думите изпълнят въздуха?
Не е възможно тази песен още да звучи така - не и ако всичко е свършило.
И не е възможно да е тръгнала случайно точно в онзи момент.
Не е. Не е възможно това да е краят.
И после - после какво, после номерът на билетчето ви в автобуса, появяващото се навсякъде име, надписът на билборда по пътя към работа, случайно подметната фраза на непознат в кафенето, цветът на нечие горнище и миризмата на нечий парфюм. Господи, това са знаци. Господи, истина е, истина е и съдбата не ви позволява да го забравите.
Колко много ви се иска да си вярвате! Колко много ви се иска да повярвате на знаците! И те са знаци, не може да не са; не може всичко това да е странната смесица между случайност и внушение - не и сега. Не и този път.
Не, нищо не е свършило.
И аз отказвам да повярвам в есента...

Преди много време Фиф ми каза, че във филмите се случват много неща преди хепи-енда. Точно в това винаги се мъчим да повярваме. Дори и несъзнателно.
И при мен най-лошото от всичко е, че винаги досега съм се оказвала права - че нищо никога не свършва наистина. Понякога минават месеци. Понякога години. Но накрая - накрая хората винаги се връщат.
Лошото?

Понякога - наистина е късно.