От истинската Пепеляшка

Не беше истинско навярно, а лъжа.
Във полунощ отново бях сама и тъжна.
Отново тихо хвърлях съчки в пепелта,
ала без огъня - без огъня замръзвах.
Навярно приказките винаги грешат.
Защото тиквите - не стават на каляски;
и няма принцове, повярвали в прахта,
а пък обувката - на всички ни е тясна.
Навярно лъжат тези тайнствени жреци
и разказвачите, и старите ни майки,
които някак си - не вярвали сами -
ни увещаваха с напевен глас, повярвай.
Но аз не мога вече, господи, и аз,
нима и аз съм вече празна и студена,
нима и моето сърце е днес метал,
нима и моята душа е вече пепел?
Не мога повече да вярвам в любовта.
И във магиите на приказните феи.
...Защото пак е полунощ. И съм сама,
а в мен стрелките на часовника... са спрели.

през зимата съм чужда

Не обичам да се мръква рано. Винаги имам усещането, че е по-късно, отколкото трябва да бъде. И някак си цялото ми желание да правя каквото и да било се изпарява още към четири-пет след обяд. Мразя да се мръква рано. Имам нужда да знам, че имам време.
Не обичам да ми е студено. Мразя да ми е студено. Страшно студенокръвна съм и лятото високите температури не ме бъркат, но изобщо не понасям студа. Ръцете ми и без това винаги са ледени, през зимата никакви ръкавици не могат да не спасят. Да не говорим, че и без това мразя ръкавици.
Всъщност мразя всякакви плетени дрехи. И ужасно се изнервям от това как косата ми се наелектризира от допира с повечето плетени неща.
Мразя дебели якета, ограничават ми движенията и ме карат да се чувствам тромава и скована.
Противно ми е онова усещане сутрин, когато се събудя и знам, че трябва да изляза от топлото си легло навън, и по улиците ще е пусто, студено и още тъмно, въпреки че ще е вече седем сутринта. И всички хора ще са заспали и замръзнали, и свити в някакви огромни дебели безцветни зимни якета.
Ужасявам се от леда по улиците. Направо откачам, когато трябва да мина през заледена улица. Никога няма да проумея как може хората да обичат снега и леда.
И зимното слънце. Кара ме да се чувствам болна. Студено е, под нулата е, и пече някакво измамно слънце, което само ти свети в очите, а изобщо не те стопля. Даже и метафорично си е гадно. Няма нито истинско слънце, нито истински облаци, когато е зима.
Освен това през зимата няма гръмотевични бури. Нито истински дъждове. Нищо не е както трябва през зимата.
И преживявам зимите единствено благодарение на Коледа - с лампичките, гирляндите, дрънкулките, песничките, картичките, подаръците и всички други шарени, светещи, весели коледни неща - цялата тази светлина и топлина някак си компенсират студа и мрака на зимата; благодарение мирисът на мандарини из колхозния пазар, който по коледа е по-силен от всякога; на прегръдките, които са някак си по-хубави от иначе, когато е студено, на усмихнатите хора, които те карат да повярваш, че студът не значи нищо и въпреки него всичко е наред.
И на още, още едно нещо: на обещанието за лято. Защото това е обещанието на живота.

In the depth of winter, I finally learned that, within me, there lay an invincible summer.

Аз бях, Декември: аз запалих светофарите -
и нищо в мен не ще е същото отново.

It's show time!

гаврагаврагавраааа

;D;D;D



*истеричен смях*

Хайде да играем на една адски забавна игра.
Игра на изненади.
Игра на изпреварване.
Игра на надиграване.
Хайде - нека видим кой ще се окаже по-ненормалният накрая.
Хайде да проверим какво ще се случи, ако накараме света да полудее с нас.
Хайде да направим така: аз ще пиша сценария, а ти ще играеш с мен.
Но само ако искаш.
И ако нямаш други планове.
А аз съм сигурна, че няма да имаш... защото това е, което искаш ти, нали?
Това е, което искаме всъщност.

Хайде да играем на театър.

подарявам ти и фразата, и чувството "обичам те"

Защото винаги си тази, която ще ме изслуша и ще плаче с мен, и ще бъде с мен, дори и да не знае какво да каже.
Защото ти си тази, която чувства думите и поезията ми с всяка струна от душата си, независимо колко глупаво и неразбираемо съм писала в изчанченото си вдъхновение.
Защото ти си тази, за която се сещам всеки път, когато видя нещо красиво.
Защото първо на теб пиша мейл, когато прочета стихотворение и то ме разплаче.
Защото ти си първата, на която ми хрумва да звънна - и когато светът се преобърне, и когато съм на седмото небе, и когато просто всичко е нормално.
Защото ти си момичето, на което подарих "Завинаги".
Защото ти си моето вдъхновение.
Защото с теб мога да се смея истерично на някакви странни саркастични неща дори и небето да се е срутило отгоре ми.
Защото си единствената, която ми е казвала "Чух гласа ти по телефона и всичко беше наред."
Защото си способна да обичаш дори и след ада.
Защото си единственото същество, което ме е вдъхновявало да го нарисувам и единственото, което ме е провъзгласило за свой ангел.
Защото си рахвърляна, и защото даваш цялата си душа, когато обичаш, и защото предпочиташ цветни кламери, вместо бижута, и защото знам, че дълбоко в себе си винаги ще вярваш в любовта и в хепи енда, дори да го отричаш, и дори и да боли; и защото обичаш гривни с цветни мъниста и романтични филми, и защото слушаш сърцето си; защото вярваш в Съдбата и защото смяташ, че косата ти никога не стои като хората, и толкова често си объркана, и вечно се извиняваш, а когато ти го кажа, се извиняваш, че си се извинила - и всичко това те прави Теб, и наистина не трябва, не трябва да съжаляваш и за атом от себе си.
Защото познавам душата ти и знам. Че си цялата обичане.

Защото си моята Фиф.

дори не знам защо отново съм тук

...Искам да накарам някого да се усмихне.

ежедневие или почти

Ставам сутрин в 4. Не искам да спя. Не мога да спя. Единственият начин да не изпадна в апатия, е да си докарам сама екстремни условия.
Три часа сън. Горещ душ, огромна чаша кафе, мюсли и купчина учебници, с които да започна деня. Преди да се усетя, съм си научила, измила съм чиниите, разтребила съм, приготвила съм се и чакам Жас в двора, а тя пак се е успала.
Всяка сутрин започва с кратък отчет и извода "Светът е гъз", с бързане към спирката и накрая последната пресечка се взима бегом, защото пак закъсняваме, и хората ни гледат странно, докато търчим и си крещим "Това 148 ли е??? Май е той! Не, не е той! Не, той е! Мамка му, той е, мамка му, бързо!"
...Всяка сутрин е претъпкано и всяка сутрин се надигам на пръсти и оглеждам за желани и нежелани познати, пътуващи с нас, но така или иначе нищо не се вижда. Всяка сутрин се хиля истерично и на слизане или събарям нечия чанта, или изтървам моята, или бог знае какво.
Обикновено слизам на спирката преди Жес да е дошла. (Не е ли забавно, от нас през автобуса до спирката с Жас, от спирката до училище с Жес)
После й обяснявам на какво пак съм се хилила истерично и какви точно глупости са ми се случили в последните 24 часа.

Всеки ден се опитвам да си вярвам. Не съм убедена доколко се получава, нито какво точно се убеждавам да вярвам. Но се опитвам, наистина се опитвам.

Какво се случва?

...Така че утре просто ще подновя правенето на глупости, което прекъснах миналия петък.
Мисля, че знам.
Мисля, че не мисля.
Това е чудесно.

Та, мисълта ми беше?
Ще видим.

Duuuuuh

И всеки път, когато си помисля, че не може повече да ме вбесиш
ти успяваш!
поздравления
мисля, че си открил призванието си.

сама пред знака стоп

нямам никакви идеи за поезия, в момента се чувствам твърде живееща, за да редя рими. обаче все пак имам някаква нужда от тях и понеже не съм в състояние да ги пиша, връщам се отново и отново към старите си стихотворения. по странно стечение на обстоятелствата, нещата, които миналата година съм писала просто по някаква странна идея, усещане, сянка на някакъв спомен, предчувствие, сега отговарят едно към едно на положението ми. сякаш съм ги писала за себе си след година. стихотворението по-долу не е точно такова, сега съм доста различна и чувствам нещата по доста по-различен начин. какво, за соса, значи "не успявам да съм себе си" - живеейки, ти вече си.
ах, да, определено ще направя нещо глупаво.
...и все пак тези колебания много ми напомнят на онова време.
а преди девет месеца на този ден, долу-горе и в този час, бях на олимпиада по физика. и пак беше неделя, а аз идея си нямах в какво съм се забъркала. не че сега си я имам.

s t o p

26.11.08.

Да бягам - във това ли ми е силата
когато съм в задънената пряка
на непосилието да излъжа себе си
или в кръстовището със хиляда знака
Аз твърде често спирам там -
и като скитница,
не знам къде са се изгубили следите ми
макар че цял живот се връщам и безсилна съм
и всички мои пътни знаци са изтрити.
И светят в бяло и във черно светофарите -
а имам нужда от импулса на червеното
от спешността и безкомпромисната пламенност
да има смисъл да вървя и да съм жива
А не да бягам
И до кръв да се страхувам.
А някой казваше, че те са антоними -
страхът и другата... Със името Любов
Почти му вярвам
Ако още имах сили,
аз щях да спра да се страхувам да вървя
Или да бягам. И единствено сега
сега, в червеното на онзи показалец
със кръгла форма, който казва ми да спра
аз знам, че има смисъл в празното кръстовище
Ала страхът е нещо повече от мисъл

Така че спирам.
И сама пред знака Стоп
стоя и чакам светофарите да върнат
от цветовете си.
Аз много често спирам там,

ала така и не успявам да съм себе си.

the world turned upside down

...чувствам се много така:



..но главно така:




И си мисля за момичетата, които винаги могат да ме накарат да се хиля тъпо на нарисуван с левия ми крак заек.
За Жес, която винаги ще е навита да гоним косер из парка, за да му вземем ореха и да му се подиграваме после.
За Жас, с която винаги мога да избухвам в истеричен смях в 148, докато кондукторката ни премазва, минавайки като танк през натъпканите като в консерва хора, а разни неприятни познати се правят, че не ни виждат на няколко (изпълнени с народ) стъпки от нас.
За моята Фиф, която винаги ще ми слуша глупостите и идиотщините и ще ми казва, че съм нейния ангел, въпреки че съм се държала като най-големия боклук.
За сестра ми, която вечно ме връща в реалността, когато а) изпадна в нелепо отчаяние и б)започна да си въобразявам чудеса и която мрази да й казвам това дежурно "Сис, мисля, че сме на земята."
За Стеф, който никога няма да спре да ми повтаря, че всичко ще бъде наред, независимо дали го знам, или не, зашото знае, че така трябва; и който и след столетие ще помни как сме се хилили на най-големите тъпотии и как сме нареждали кифли-блогърки.
За Ел, която е отчаяно оптимистична и независимо колко очеизвадно зле са нещата, винаги ще заключи нещо от рода на "Е, ама то не е сигурно, че този човек с черни дрехи и пистолет, насочен към нас, иска да ни убие. Може просто днес да е хелоуийн, а ние да не знаем, и той да се будалка с нас!"
И си мисля, че въпреки че всичко е нагоре с краката
въпреки че не знам какво да правя сега
въпреки че не знам изобщо къде съм
нито защо, по дяволите, съм се навряла там
въпреки че имам да пиша протоколи по физика, а днес е 21-ви 11-ти
и въпреки че съм ужасен идиот
наистина си струва да си мен.




And you don`t know that you`ve been born
Can`t see the calm until the storm
Can`t tell your right side from your wrong
Can`t see the wave you`re riding on

Антракт

02.12.08.

Не мога да дишам от облаци.
Не мога да виждам от слънце.
А тъмно е в залата. Може би
не трябва при теб да се връщам.
А ти си единствен на сцената -
и падат над теб светлините;
аз знам наизуст всяка реплика.
Ти вечно ме гледаш в очите,
когато говориш: очите ти
изгарят зад бялата маска.
На сцената тръгвах и връщах се,
умирах - и пак се прераждах;
но вече съм зрител, не виждаш ли?
Не слагай пред зрителя маска,
когато са слепи актьорите -
те само от маски разбират.
За нас нямат смисъл декорите,
гримът и безплатният блясък,
за който сте дали душите си:
Аз вече платих своя данък!
Ръжда са сълзите в очите ви!
Измамна е вашата вяра!
Една празнота във гърдите ми
остави игралната зала
и никой билет няма силите
да върне обратно играта;
А сцената чака сълзите ми
и вечно за още ще чака...

Безмълвно поглеждам в очите ти,
горящи зад бялата маска;
без теб да умра - нямам силите...
А сцената тръпне и чака.

i am a wicked girl

Внушения, а? Глупости, а? Случайности, а?
Господи, сигурно полудявам! *изтрива десетте удивителни, които е написала след края на изречението и в знак на компромис оставя единайстата*
Развален телефон.
Възел в стомаха.
Късметче "Среща".
Спрял будилник, заради който щях да закъснея ако не беше.
Развален телефон, който се включва самичък в 4 сутринта, звънна, събуди ме, изключи се и отново отказа да се включи.
Истерия.
Много кафе.
Уроци по химия и миене на чинии в 5.30 сутринта.
Хаха.
Норматив по физическо.
Някакво безумно предчувствие, нервене, ужас, цял час по математика изключена, предадох празен лист и ще имам две на теста
...а после гласчето в главата ми каза: "Сега направи тази глупост и ще видиш, че ще стане точно каквото трябва, нищо, че няма никаква логика!" "Да, а аз съм червеношийка" - отговорих аз, но вече беше късно.

Сбъднато предчувствие. Сбъднато късметче. Сбъднато желание.
Задник.

И отделно - в какво по дяволите се забърках?

О, да, да, да, да.
Със сигурност откачам. ...но не съм само аз (: [макар че за другото аз съм виновна]

Харесва ми факта, че не схванахте за какво става въпрос, въпреки че не знам защо го написах. Имах нужда да дрънкам някъде след всичко това. А, и, да. Днес май ще пиша пак в "Мемоарите".
Свършило?
Не, миличка.
Всичко едва сега започва.

a warning sign

[аз съм влюбена в колдплей]




нещо много метафорично и с много абстрактна пунктуация този път.

...Днес небето беше цялото мръсносиво и мрачно. Цялото. Имаше само една малка дупка някъде насред облаците, през която слънцето се провираше, заобикаляше някак прахоляка и се спускаше по студените улици, пълни с хора в зимни якета. И си помислих - колко често съм виждала разни хора да сочат събиращите се на купчинки и предвещаващи дъжд облаци. Или пък малките и безобидни бели облачета насред иначе съвсем ясносиньото небе. И все съзерцават и се питат - на какво им прилича еей онзи облак там, точно над комина на розовата сграда.
А пък сега никой - абсолютно никой не спря, и не погледна към синята дупка насред черните облаци. А това беше невероятно жалко.
Защото тя имаше формата на слънце.

we need something, we need something wild

Песни, песни, песни, в главата ми е пълно с песни и ме дразни фактът, че точно двете групи, които са се вкопчили най-яко в съзнанието ми, трябва постоянно да ми напомнят нещо.
Дъ хардест парт е някак си най-съсипващата песен на света, нищо друго не ме скапва така. Което е тъпо.
Нищо изобщо не трябва да ме скапва така.

Вървях си преди половин час по улиците между катедралата и колхозния, прибирайки се вкъщи. И и си мислех, по дяволите, защо ми е студено, защо е ноември, защо лятото свърши.
...И това е доста тъпо и банално, защото всъщност почти всички си го мислят. Да де, да, освен тези, които не обичат лятото и си умират за зима.
Разбира се, тази зима ще бъде не по-малко страхотна от лятото и го знам. Пък да не говорим за вече случилите се прекрасни и уауващи неща, нали?
Но работата е там, че зимата няма нощи, прекарани на плажа. Нито следобеди на вълнолома, нито дни по полянките.
Което е лайняно.
Но ще го преживеем, right.

Като съм казала, ще бъде. Не ми пука как. Просто не ми пука. Решила съм. И няма да стане по никакъв, никакъв друг начин.



изкушавам се да ви дам още някоя. още много. по дяволите.


И утре имам много да уча. ...задрасквам това. утре имам две важни излизания и един важен разговор и много важна информация за научаване.
утре ще... уча ако имам време.
какво пък толкова, винаги мога да стана в четири сутринта в понеделник и да наваксам с ученето!

мммда. ня'а време, dudes.

свърши се днес, вече е утре (:

...така че ще видя какво мога да направя по въпроса.

it's show time

само дето нямам идея какво следва. нямам никаква идея какво следва. смятам да заложа на домино-ефекта. смятам, смятам да
не знам какво смятам.
да откача.
не знам.
наистина ме мързи да пиша главни букви.

"Не е трудно да умреш за любовта и хората умират за далеч по-незначителни неща. Опитайте се да ми посочите обаче един човек, който да е живял за нещо незначително."

фойерверки, ето от това имам нужда. и от водка.

посветено

Удавих се в любовите на други.
От думите на други оглушах.
Забравих те. От тебе се отърсих.
За името ти тайно онемях.
Изгубих те. Престанах да те чакам.
Престанах да те търся из града:
в табелите, по вестниците стари,
в писмата, долетели сутринта,
в звъна на телефона, в тишината
покълнала в очаквания глас;
престанах, аз престанах да те чакам -
качила се в случаен автобус,
самотен, безучастен и замислен,
на мястото отвътре да стоиш -
не те очаквам вече. Теб те няма.
Макар невероятно да звучи.
Макар във мене всичко да е пламък,
макар след тебе всичко да горчи:
отиде си. И няма да се върнеш.
И чужди, чужди думи ме болят -
и празно е в душата ми, и чуждо...
А в любовта ми други - други се тешат.

all this feels strange and untrue

Започнах да мразя и да обичам неща, които преди нямаха никакво значение. Нещата, които са част от историята.
физиката. фойерверките. глупавите късометражни филмчета. закъсненията. изпуснатите спирки. празните автобуси вечер. плажът и заведенията по него, в които всъщност никога не влизам. тълпите хора по центъра. трудните за схващане анимации. философията. иронията. цвета на узрялото жито. съботите. числата 11 и 21. октомври. август. юни. февруари. идеята, че нещата са прости. първите целувки. една по една - всичките улици от града. не ми остана нито една, в която да нямам спомен, от който да боли. обещанията за хубаво време. печеният пипер. миризмата на мента и на лимон. пчелите и огньовете. кибритите с чалга-диви по тях. повтарянето на една и съща песен до влудяване. усещането, че ме целуват по косата. времето - като темпорално и метеорологично понятие. собствената ми поезия, която се сбъдва след седмици и месеци и се чудя защо ми е било да пиша нещо, което ще почувствам реално след толкова време. уличните кучета. разкопаните пресечки. обърканите пътища. глупавите оправдания. репликите не-на-място. книгите и песните, и филмите, и театърът, и цитатите, и концертите, и поетите, и познатите на познатите на нечии познати. наситенозеленото, златистото и морскосиньото.

Вече отдавна не пия кафето си с мляко. Вече отдавна не съм вманиачена по обици. Нямам параноя по въпроса с пръстените. Не страдам от носталгия. Нямам сценична треска. Не си мълча, когато искам да говоря. Не ме е страх да зарежа всичко, когато така е по-добре - стига това всичко да няма връзка с теб. Не се колебая да правя глупости, стига да не са свързани с теб. Не ми е жал да изхвърлям ненужни хартии само защото някога съм ги свързвала с нещо, дори и да е с теб. Вече отдавна всичко е нагоре с краката.

И работата, работата е там, че не искам да го връщам така, както си беше. Не искам да трябва да забравям.



Само че трябва.
И единственият начин да преживея, въпреки че помня, е да полудея. [Нещата, които върша, доказват, че вече го правя.]
Но пък това е супер. Съдбата обича лудите хора, нали?

Наистина, наистина се надявам скоро отново да усетя онзи странен студен възел в стомаха си и да знам, че идва буря. Наистина.

недостатъци и недостатъчност

Проблемът когато свикнеш да слушаш сърцето си се състои в това, че не можем да очакваме от него да дрънка непрестанно. Много често то замлъква точно когато очакваме да изкрещи. И не защото няма какво да изкрещи. И не защото не иска да го изкрещи. А защото, противно на разпространения слух, сърцата ни също понякога ги е страх.
Така че ето ви един съвет - когато изведнъж установите, че не знаете какво иска да каже сърцето ви именно в решаващия момент,
позволете си да говорите от негово име.

11:11

всеки път едно и също, вече от толкова много време. и лошото е, че вече знам, че е безсмислено, не защото преди вярвах, че желанията се сбъдват, а сега не... а защото просто вече знам, че няма да се върнеш (:
и има едно внезапно, плашещо празно пространство в това осъзнаване. пуф. магията я няма.
помня онази вечер, как точно в 11.11 телефонът ми звънна и
...и това повече никога няма да се случи.
пуф.
Така става, когато принцът сложи пантофката на Пепеляшка и изведнъж осъзнае "Господи, защо ми е жена, която е изкукала дотам, че да си пада по стъклени обувки?!"
Никой не пита Пепеляшка дали е искала да носи обувките.
Тя просто е нямала други.
И после ще ми обясняват феите-кръстници, че пътят към ада не бил покрит с добри намерения...
И докато стояла сама до огнището и се взирала в играещите по стъклената повърхност отражения на пламъците, Пепеляшка решила.
Светът се свърши. Само дето... явно още не го е разбрал.

Така че защо да не му го покаже?

някак си странно е да повярваш в края.



...въпросът е: кога, кой и на кого ще се моли за втори шанс.

desperation has a new name

Знаете ли, наистина се възхищавам на хората, които умеят да получават това, което искат, и въпреки това да са щастливи.

Най-трудно е

Най-трудно е да обясниш на себе си, че всичко наистина е свършило. Винаги е така. Някой си тръгва. Някой те напуска. Някой те забравя. Някой умира.
Човешкият мозък не е пригоден да вярва в окончателните неща. Не и когато са лоши. Имаме някакво внедрено оптимистично начало, което винаги, винаги, винаги е там, и винаги ни нашепва "Още нищо не е свършило. Още всичко може да се случи. Още може нещата да се обърнат. Още може да се окаже, че това не е бил никакъв край, а напротив - че всичко едва сега е започнало. Още може... "
Винаги е така. И през цялото време си повтаряш, че това е глупаво. И знаеш, че е глупаво, и че трябва да спреш да вярваш в чудеса. Поне не в тези чудеса - светът не е сапунка, мъртвите не се оказват живи, които са се правели на умрели, и онези любови, които са ни зарязали точно когато сме обичали най-много, не се връщат с букет цветя и извинение след месец и половина.
И тогава идват Знаците. Не знаете за какво говоря? О, я стига, признайте си го. Минава седмица, минават две, и вие престорено си повтаряте, че всичко е свършило, че сте го осъзнали, че сте го преживели. Вие сте големи, силни хора, можете да минете през някаква си въшлива любовна историйка. И точно в онази сряда,когато ставаха два месеца откакто той запоследно се е обадил (не че ги броите!), докато доволно обяснявахте на онази ваша позната как се справяте чудесно с преживяването на раздялата и как не схващате защо другите хора толкова драматизират...
... от радиото в магазина тръгна онази песен.
И беше толкова ужасно.
Така внезапно външния свят даде признаци, че още помни. Че още ги има нещата, които са били. Нима е възможно тази песен още да я има, и още да звучи толкова по същия начин, и още толкова да, толкова да боли, когато думите изпълнят въздуха?
Не е възможно тази песен още да звучи така - не и ако всичко е свършило.
И не е възможно да е тръгнала случайно точно в онзи момент.
Не е. Не е възможно това да е краят.
И после - после какво, после номерът на билетчето ви в автобуса, появяващото се навсякъде име, надписът на билборда по пътя към работа, случайно подметната фраза на непознат в кафенето, цветът на нечие горнище и миризмата на нечий парфюм. Господи, това са знаци. Господи, истина е, истина е и съдбата не ви позволява да го забравите.
Колко много ви се иска да си вярвате! Колко много ви се иска да повярвате на знаците! И те са знаци, не може да не са; не може всичко това да е странната смесица между случайност и внушение - не и сега. Не и този път.
Не, нищо не е свършило.
И аз отказвам да повярвам в есента...

Преди много време Фиф ми каза, че във филмите се случват много неща преди хепи-енда. Точно в това винаги се мъчим да повярваме. Дори и несъзнателно.
И при мен най-лошото от всичко е, че винаги досега съм се оказвала права - че нищо никога не свършва наистина. Понякога минават месеци. Понякога години. Но накрая - накрая хората винаги се връщат.
Лошото?

Понякога - наистина е късно.