Антракт

02.12.08.

Не мога да дишам от облаци.
Не мога да виждам от слънце.
А тъмно е в залата. Може би
не трябва при теб да се връщам.
А ти си единствен на сцената -
и падат над теб светлините;
аз знам наизуст всяка реплика.
Ти вечно ме гледаш в очите,
когато говориш: очите ти
изгарят зад бялата маска.
На сцената тръгвах и връщах се,
умирах - и пак се прераждах;
но вече съм зрител, не виждаш ли?
Не слагай пред зрителя маска,
когато са слепи актьорите -
те само от маски разбират.
За нас нямат смисъл декорите,
гримът и безплатният блясък,
за който сте дали душите си:
Аз вече платих своя данък!
Ръжда са сълзите в очите ви!
Измамна е вашата вяра!
Една празнота във гърдите ми
остави игралната зала
и никой билет няма силите
да върне обратно играта;
А сцената чака сълзите ми
и вечно за още ще чака...

Безмълвно поглеждам в очите ти,
горящи зад бялата маска;
без теб да умра - нямам силите...
А сцената тръпне и чака.