От истинската Пепеляшка

Не беше истинско навярно, а лъжа.
Във полунощ отново бях сама и тъжна.
Отново тихо хвърлях съчки в пепелта,
ала без огъня - без огъня замръзвах.
Навярно приказките винаги грешат.
Защото тиквите - не стават на каляски;
и няма принцове, повярвали в прахта,
а пък обувката - на всички ни е тясна.
Навярно лъжат тези тайнствени жреци
и разказвачите, и старите ни майки,
които някак си - не вярвали сами -
ни увещаваха с напевен глас, повярвай.
Но аз не мога вече, господи, и аз,
нима и аз съм вече празна и студена,
нима и моето сърце е днес метал,
нима и моята душа е вече пепел?
Не мога повече да вярвам в любовта.
И във магиите на приказните феи.
...Защото пак е полунощ. И съм сама,
а в мен стрелките на часовника... са спрели.