Антитези

Антитези

10.12.09.


Декември е; и нещо си отива.
Градът трепери нощем от тъга
и, улици извил напред, застинал,
очаква сякаш края на света.
Ала не става нищо. Въздухът трепери.
И нещо, нещо в този въздух ми горчи;
и вътре в мен светът е парещ и безреден –
и вътре в мен все още лятото гори.
Нима декември е? Защо светът не спира?
Защо във мен все още всичко се върти?
Защо във мене още нищо не умира,
и още вътре в мен, в сърцето ми смъди,
и още зная, че ме има, че съм жива;
и всички знаци “Стоп” – не могат да ме спрат?
Погрешно – нещо е погрешно в тази зима,
погрешно. Нещо е погрешно в този свят.

Навън Декември е. А вътре в мен е буря.
Навън е студ. Във мен – в очакване горя.
Греша навярно – лудост, сигурно е лудост:
Ала не искам - и не мога да се спра.


Зараждане

~

24.12.08.


Думите се смръзват във ръцете ми -
дали Декември тъй ме стяга до полуда?
И във плътта тупти животът ми - и време е,
ала е късно, неизбежно, и съм друга.
Изкачвам стълбите на своето безумие
и ме променя всяка стъпка до безбрежност:
сега съм себе си, а после - отражение,
сега съм миг, а миг след себе си съм вечност.
Под мен градът извива корени в очакване.
Какво се случи с тези улици, Декември?
Студът, студът ти е побъркал светофарите,
защото всички са панически червени.
Разкрий нощта, нощта в ръцете ти е, тръпнеща,
безумно, огнено червена и гореща -
гореща... странно. Някак всъщност е под нулата -
ала отдавна прогнозирала съм време -
За зима време, време, време за раздяла,
за среща време, време, време за различност:
И са червени, като кръв са светофарите,
и в мен кипи, кипи началото на всичко.
И моят писък ли стопява ледовете ти,
и моят дъх ли пали в този град пожари -
сега опитай - окови ме в страховете ми! -
кръвта ми срива те, а дланите ми парят.
Чии са стъпките нестихващи в площадите,
чии са думите, горящи като болка?
Аз бях, Декември - аз запалих светофарите
и нищо в мен не ще е същото отново.