На Фиф

аз се извинявам, не ти.

Господи, как мразя да мълчиш.
Когато знам, че вътре в теб се сриваш.
Когато знам, че всичко в теб горчи.
Когато знам, че нещо си отива.
За бога, колко мразя да мълчиш.
Когато пак светът се е заклещил
В пространството на миналите дни,
И във сърцето ти – до лудост ти е тежко.
Не вярвам в тишината ти – прости,
Не вярвам в тишината на небето,
Пребродила хилядата звезди,
Разделящи, разделящи ни двете.
За мене – тишината ти мълчи.
Защото между нашите любови,
Защото между нашите очи,
Защото между топлите ни длани
Се е прострял светът. И скритите вини
Са скрити през хилядата пътеки,
Реки, забрави, хора, планини –
и всичките – са толкова далече!
И тихото на твойте тишини
Не ме достига – моля те, прости ми.
През хилядите плачещи звезди,
Сълзите ти – не мога да ги видя.
Прости ми. Зная как светът боли.
Но тиха – само нощем ще те срещам,
Когато нощем, стихнали, заспим,
Дори във тишината те усещам.

Как мразя, ненавиждам да мълчиш.
Недей. Във тишината ти умирам.
Без думите ти – моите очи
Сърцето ти – не могат да го видят.