в безтегловност

и музиката, музиката отново ме човърка.




Едва ли още значи нещо за мен, ако изобщо някога е значел. Просто беше поредната мания, с която се занимавах толкова време, отчаяна, обсебена, решена да имам това, което съм поискала. Работата беше там, че ми беше толкова лесно да го поискам - преди по-малко от година. Наистина. [а това е една от любимите ти думи, ми се струва.]
Колко странен, странен импулс последвах тогава. А днес - всичко е някаква излишна драма и нищо повече.

Глупаво е в края на декември да повярваш, че някой ти е подхвърлил парченце пролет предварително. Осъзнах го, както си вървях към къщи, заобикаляйки през някакви изчанчени пресечки, през които дори на себе си не казвам защо минавам. Не че има нужда. Станало ми е навик да търся навсякъде и всякога - и хем знам колко е глупаво, хем все още нямам никакво желание да се накарам да спра.
Един слънчев ден, пък после - дъжд, дъжд, дъжд, дъжд и така докато всичко не замръзне накрая. Още веднъж. Зимата не дойде направо, зимата идва на пристъпи, постепенно, удар след удар, докато накрая не се примиря напълно.
Това е само метафора, нали?
Напоследък постоянно се хвърлям с главата надолу и не си оставям време дори да се надявам. Ще ми се хората да схващаха нуждата ми от бързи реакции. И от моите, и от техните. Много е важно да сме гъвкави, така беше казано, затова се старая да не се задържам на едно място; завой, завой, завой, завой - много смешна дума, нали? Не искам да се спирам, защото ако спра, може да се окаже фатално. Може да забравя защо съм тръгнала. Напоследък все по-често ме връхлита тази мисъл. Голяма съм пъзла, нали, въпреки всичко? Какво, като преодолявам страховете си? Достатъчно грешки съм направила вече от страх.
Научих се когато се страхувам от нещо, веднага да го правя, защото обикновено се страхувам именно от нещата, които е добре да направя. Страхът се превръша в моя север. Мой компас. Колко романтично. Боже, аз съм пълен идиот.

И в крайна сметка още е декември, аз завивам зад ъгъла и за пореден път си поемам дълбоко въздух; утре ме чака поредното понижение на температурите, с поредния риск, с поредния прескочен страх и с поредните въпроси. Сигурно вече нищо не значи за мен. А отговорите са друго. Те са после.
Зад следващия ъгъл.
...Пък надеждата, казвате, била равносилна на примирението.
О, по дяволите:
Аз съм една безнадеждна бунтарка.