мръква се

Сутрин ми е лесно да съм жива. Кафе с литри, ентусиазъм, ала-бала. Часове наред планиране на играта. Толкова много планиране, твърде малко писане. Само преработвам. И си мисля, мисля си как точно си представям нещата.
И уж съм толкова ентусиазиана, а всъщност адски ме е страх да не се проваля.
Препрочитам и си мисля: дали? Дали така би трябвало да изглежда?
Господи, идея си нямам, но не ми пука, вярвам си. Ще се справя. "Дали сега е моментът за подобно начинание, ще имаш ли време да..." - прекъсвам въпросите още в средата. Да, ще имам време. Аз намирам време за нещата, които обичам. Какво, по дяволите, означава "дали сега е моментът" ? Естествено, че сега е моментът! Аз съм тук, жива съм, решила съм вече, измислила съм сюжета, знам какво правя, за БОГА, мога да го направя.
И изведнъж се сещам, че ако не друго, поне знам едно - всъщност най-важното е, че познавам един човек, за когото знам, че повярва, че ще се справя; познавам и много други, разбира се. Но точно този трябва да ми даде сили.
Не знам вече. Театърът ли е заради него или той е заради театъра. И всъщност къде съм аз, къде.
Но ще се справя.
И продължавам да чета статии и да планирам, и си вярвам.

А после се мръква и все едно някой ме е изключил от контакта. Както пиша, изведнъж - вуффф. И лампичката в мозъка ми изгасва. И стоя така и зяпам тъпо монитора.
После хвърлям поглед на часовника: 16.32, а навън вече се мръква.
След което всичко в мен изпада в паника. Буквално. Няма да се справя боже в какво се забърках много съм глупава пък и какъв е смисълът знам знам прекрасно че няма да----
Стига.
Господи, кога ще дойде петък!
А после се сещам за уикенда. О, не. Само не това.
И не съм учила, защото някак си не мога да се настроя за това. Свикнала съм да смятам четири след обяд за ден. А то не е. И става така, че всичко запланувано за тогава се проваля, защото щом се мръкне, все едно мозъкът ми пропада в някаква пропаст. Бам. Пада ми обхватът. Няма връзка. Токът спира. Вуффф.

Боже, май съвсем съм се хумнала. Знам от какво имам нужда и знам, че няма да го получа, поне не преди да завърша този сценарий. А как да го завърша, като проклетото нещо ми трябва, за да си повярвам наистина? Омагьосан кръг.
Фойерверките ли бяха...
Зимата просто ме убива, това е. Duh.
Все едно съм в някакво подножие и изкааачвам, изкааачвам, обаче напредвам толкова бавно, че почти не си личи. И нямам търпението да стигна догоре и да продължа по онова, по-равното, напред.

Не знам, не знам какво ми е. Но ми омръзна да се мръква.