игра на чакане

Странно ми е.

Сигурно е заради октомври. Сигурно просто не мога да проумея, че девет пълни месеца са си отишли и в момента се мъчи да ми избяга десетият. Сигурно.
..А всъщност тази година за първи път винаги се чувствам навреме и това е странно. Нали ви казах, че ми е странно. Иска ми се обаче времето пред мен да не изглеждаше толкова малко.
Държа се самоубийствено и съм наясно с това. Вървя устремено напред, сама реших да вървя точно в тази посока и по този път, и знам, че свършват съвсем скоро, само че не искам, няма да се откажа сега. И без това е късно. И без това отдавна стигнах the point of no return.
Няма връщане назад.
А въпросът не е дали ще се удавя.
Въпросът е кога.
Дали ще бъде днес, утре, или след седмица, или след месец, след година, след...
И в момента се боря със зъби и нокти да оцелея още малко. Още минута, още час, още ден. Да не вярвам в есента. Да вярвам, че още нищо не е свършило... и че - нали така беше? - едва сега започва.
Фойерверките... искам си фойерверките.
Не искам да повярвам в есента.



надявам се, че ще успееш...