Центробежност

Земята се върти
Какво прозрение
ужасно много ми се иска да не спя
и да не спирам да танцувам
и да тичам
градът е мой
градът свят
светът е наш
Върни се
Тръгвай си
Недей да се завръщаш
Не искам повече решения и страх
не искам вече драми
всичко си е същото
когато всичко свърши
нищо
не е край
Не съществува край
и няма окончателност
не вярвам
Спирам те
Завръщам те
Горя
И пак те гоня
Нищо
никога
не свършва.
Сега
земята се върти.
Светът е наш.

опит за спонтанна импровизация

пиша странно, това не съм аз.

Ще го напиша.
Взимам лист хартия
и във ръцете ми
денят се преповтаря
със изненадите
очакваните трусове
и преобърнатия свят
Не те познавам
не знам защо дойде
не знам защо си тръгна
не знам защо се върна пак
защо греша
не знам сценария
играя на магия
и подозирам, че и ти не знаеш сам
какви са репликите
Странно
Тук си
Не знам посоката на твоите идеи
не знам посоката
на твоите желания
не знам защо си с мен
и как импровизираш
Стоя пред теб и нямам смелост да попитам
Играй, Ромео
Хамлет ти отстъпва сцената

А аз не знам
не знам дали съм героиня.

състояние на безтегловност




главата ми е пълна със метафори
с шума на хилядите празни асонанси
алитерации
и изразните средства
се сливат някак си с шума на булевардите
с дъжда
с шума
на отминаващите влакове
тролеи
хора
автобуси
и трамваи
дъждът се сипе
прав си
този град ме плаши
за първи път го знам –
не мога да се върна
за първи път
светът е толкова прозрачен
и аз все пак не знам
какво се крие вътре
и си повтарям
че мечтая да си тръгна
вървя
но връщат ме обратно стъпалата ми
изкачвам стръмните ти
голи тротоари
и се страхувам
че не мога да ги имам
че гравитацията ти
е твърде слаба
разпада моята разклатена вселена
а аз не съм
не съм за твоята планета
проклинам физиката
нейните закони
които някак ме отделят от земята
докато впивам разранените си длани
в студа
и мрака на бетонните ти сгради
светът се срива

трябва

т р я б в а


да те пусна.

дефинирай ми "надежда"

Вятър. В мен остана само вятър.
И вече – вече никоя не съм.
До днес. До утре. Винаги, навярно.
Във мене - в локвите - се дави есента.
Защото вън вали. И ти си в мрака.
Единствено във тъмното си ти.
Отблясък в тъмнината на стъклата.
Задавил вечерта цигарен дим.
Душат ме думи. Много, много думи.
И писъци, и песни ме душат –
но всички са ми писнали до лудост
омръзна ми ти вечно да си в тях.
И всичките отчаяни поеми
навсякъде звучат със моя глас –
крещят: че всички влакове са спрели,
че в мен – е колебания и страх.
Не искам повече. Не мога да ги слушам
не искам всичките ми песни да си ти.
За тебе нямам глас. За тебе нямам струни.
Не искам вече отидиси!~остани!.

Това е сигурно – нали? Нали? Това е.
Сега в мълчанието всичко ще умре
и в мен последната от всичките ми гари –
и тя завинаги
ще спре да те зове.

hesitation kills

Не знам на какво точно се надявам, но знам, че ме е страх да се надявам, защото надеждата, подобно колебанията, има навика да ме води до самоекзекуция.
Напоследък всичко ми се струва дори по-двусмислено от обикновено, посмъртно не мога да се задържа на едно мнение по повечето въпроси за повече от петнайсет минути. Все едно съм телевизор и копчето за сменяне на канала се е заклещило и не иска да излезе. И картината се сменя по десет хиляди пъти в секунда. В един момент започваш да се чудиш има ли изобщо картина.
Изглежда още съм си в безтегловност.
По цял ден мозъкът ми броди някъде из небитието, хората ми говорят, аз не възприемам. И се получават някакви много интересни ситуации, и искам д в и ж е н и е, по дяволите, движение!
А е все едно бягам на място.
А дори не съм сигурна ако успея да мръдна, накъде ще отида.

Изобщо, пълен гъз.

И трябва да отида да пия още едно кафе, преди да съм написала още някой малоумен пост в блога си, а.

Няма логика, Омире.

равносметка

2 0 0 9

беше най-невероятната година досега.

кратко, точно и ясно.

ледена пързалка

мързи ме да слагам пунктуация и да оправям главните букви, скапания уърд капитализира автоматично.

***

Аз винаги загубвам равновесие.
Незнайно как – накрая вечно падам
Надолу
Долу
Толкова надолу
И толкова далече и нататък
Но тук, сега, това не е метафора.
Напротив –
Истинско е
Колкото си искаш
И е болезнено
Дори и още толкова,
Докато кънките ми някак си се спират
Почти преди
Ръба на лудостта ми
Не те обичам.
Даже – никога не съм.
И мога много смело
Даже да забравя
Защо съм тук
Или – защо пък си дошъл.
Но в нас е бяло,
Пусто –
Ледена пързалка.
И всички хора са лишени от ръце
От глас
Очи
Лица
И всички други знаци,
Че са са реални също както мен и теб.
Въртя се лудо
И светът край мен кръжи
Докато шарения, пъстър маскарад
Не се превърне в черно-бяла фотография:
Тълпи деца със кънки
Якета
И крясъци
А пък зад тях –
Ледът е толкова студен
И бял
И празен –
Че е още по-ужасно
Как най-студеното,
По-празно от леда
На тази странна фотография
Сме ние.

..понеже знам.

ИМА вятърни мелници.

within me there lay an invincible summer.