hesitation kills

Не знам на какво точно се надявам, но знам, че ме е страх да се надявам, защото надеждата, подобно колебанията, има навика да ме води до самоекзекуция.
Напоследък всичко ми се струва дори по-двусмислено от обикновено, посмъртно не мога да се задържа на едно мнение по повечето въпроси за повече от петнайсет минути. Все едно съм телевизор и копчето за сменяне на канала се е заклещило и не иска да излезе. И картината се сменя по десет хиляди пъти в секунда. В един момент започваш да се чудиш има ли изобщо картина.
Изглежда още съм си в безтегловност.
По цял ден мозъкът ми броди някъде из небитието, хората ми говорят, аз не възприемам. И се получават някакви много интересни ситуации, и искам д в и ж е н и е, по дяволите, движение!
А е все едно бягам на място.
А дори не съм сигурна ако успея да мръдна, накъде ще отида.

Изобщо, пълен гъз.

И трябва да отида да пия още едно кафе, преди да съм написала още някой малоумен пост в блога си, а.

Няма логика, Омире.